— Тя не е в машината. Само изображението й е там. Не можеш ли да разбереш? Изображението! Нещо, което не е истинско!
— Аз искам детето си. Чуваш ли ме? — тя се спусна към него, пищейки и започна да го налага с юмруци: — Аз искам детето си.
Историкът отстъпи с вик под напора на нейното яростно нападение. Тогава Фостър понечи да се намеси, но в същия миг госпожа Потърли падна на пода с диви ридания.
Доктор Потърли хвърляше отчаяни погледи навред. С внезапен скок той сграбчи гръмоотвода, откърти го от подпората му и го развъртя силно преди още Фостър да се опита да го спре. Младият мъж се бе вцепенил от случилото се пред очите му.
— Назад! — извика силно историкът. — Или ще те убия. Кълна се! — той се завъртя бясно и Фостър отскочи.
В следващите мигове историкът връхлиташе яростно с оръжието си върху всяка апаратура в мазето, а физикът остана да го гледа смаяно още при първия звук от счупени стъкла.
Потърли изля яростта си и се усмири, застанал със счупен гръмоотвод в ръце сред отломките и треските.
— А сега се махай оттук! — прошепна той на Фостър. — И никога не се връщай! Ако всичко това тук ти струва нещо, изпрати ми сметката, аз ще платя. Ще ти го платя двойно.
Младият учен се отърси от вцепенението, вдигна ризата си и заизкачва стъпалата на сутерена. Чуваше силния плач на госпожа Потърли, а когато на горната площадка се обърна да хвърли последен поглед надолу, видя доктор Потърли да се навежда над тялото на жена си с изкривено от мъка лице.
След два дни, когато занятията в института приключваха и Фостър проверяваше отегчено дали има някаква информация за наскоро утвърдените му планове, която искаше да вземе за домашна работа, неочаквано се появи доктор Потърли. Той се появи в рамката на отворената врата към кабинета на младия учен.
Историкът бе облечен изрядно, както винаги. Той вдигна ръка за жест, който не можеше да бъде изтълкуван нито като поздрав, нито като молба. Фостър го изгледа с каменно изражение на лицето.
— Изчаках до пет часа, докато вие… — заговори Потърли. — Може ли да вляза?
Физикът кимна.
— Мисля, че трябва да ви се извиня за поведението си — продължи Потърли. — Аз бях ужасно разочарован, затова не можех да се владея. И все пак постъпката ми бе непростима.
— Приемам вашите извинения. Това ли е всичко?
— Предполагам, че жена ми ви се е обадила.
— Да, така е.
— Тя имаше пристъп на хистерия. Каза ми, че ви се е обаждала, но аз не можех да съм сигурен… Бихте ли ми казали… бихте ли били така добър да ми обясните какво искаше?
— Тя иска хроноскоп. Каза, че има собствени пари. Имаше желание да плати.
— Вие… обещахте ли й нещо?
— Отговорих само, че не се занимавам с производство.
— Добре — Потърли си пое дълбоко въздух, така че дори гърдите му се издуха и въздъхна облекчено. — Моля ви, не обръщайте внимание на нейните обаждания. Тя не е… съвсем…
— Слушайте, доктор Потърли — заговори Фостър, — не се бъркам в никакви домашни кавги, но добре е да бъдете подготвен за някои неща. Хроноскоп може да построи всеки. Набавя си някои достъпни наръчници, които могат да бъдат купени от някой център за разпродажби по ефира, а после си го построява в домашната работилница. Видеото, всичко…
— Но никой освен вас не може да се сети за него, нали? Поне досега никой не се е сетил.
— Аз не възнамерявам да го държа в тайна.
— Но вие не можете да направите публикация. Изследването е незаконно.
— Това повече няма значение за мене, доктор Потърли. Ако загубя субсидиите си, губя ги аз, а не друг. Ако в университета са недоволни, ще напусна. Това просто вече няма значение.
— Не можете да го направите!
— До този момент вие нямахте нищо против да рискувам и да загубя официалните си права за тема, субсидиите по нея, положението си. Защо изведнъж сега сте се загрижили така за тях? Нека да ви обясня нещо. Когато дойдохте за пръв път при мене, аз вярвах в организираната и направлявана наука, с други думи приемах нещата такива, каквито са. Възприех ви като интелектуален анархист, доктор Потърли, при това опасен. Но по една или друга причина аз самият от месеци съм също анархист и през това време постигнах изключителни неща. Постигнах ги не защото съм великолепен учен. Съвсем не. При нас става така, че научните изследвани са направлявани свише, но в тях остават празноти, които би могъл да запълни всеки, който прозре вярната посока. И вероятно всеки учен би могъл да го постигне, ако правителството не се старае толкова активно да не допуска такава възможност. Разберете ме правилно. Аз все още вярвам, че направляваните изследвания могат да са полезни. Не съм за абсолютната анархия. Но трябва да има някакъв среден път. Управляваната изследователска работа предполага отстъпчивост. На учения трябва да му е позволено да следва своето любопитство, поне в свободното си време.