Бош и Ферас се возеха на задната седалка в джипа на Хадли. Шофираше Перес, а самият капитан пътуваше до него и носеше слушалки, за да командва операцията по радиостанцията. Тя беше включена на външен говорител и настроена на секретна честота, каквато не можеше да се открие в публични регистри.
Бяха трети във върволицата черни джипове. На половин пряка от къщата Перес спря и остави другите две коли да продължат според плана.
Хари се наведе напред между облегалките, за да вижда по-добре през стъклото. На външните стъпала от двете страни на всеки от другите джипове имаше по четирима мъже. Колите увеличиха скорост и рязко завиха към къщата на Самир. Едната влезе в отбивката към задния двор на малкото бунгало от началото на XX век, а другата се качи на тротоара и прекоси предната морава. При сблъсъка на гумите на тежката машина с бордюра един от хората не успя да се задържи и се затъркаля по тревата.
Другите скочиха от стъпалата и се втурнаха към входа. Бош предполагаше, че същото се повтаря и отзад. Не беше съгласен с плана, но се възхищаваше на прецизността му. Разнесе се висок пукот — бяха отворили входната врата с помощта на взривно устройство. Почти незабавно го последва втори откъм задния двор.
— Давай — изкомандва капитанът.
Докато Перес насочваше джипа към къщата, по радиостанцията се получаваха съобщения от хората в къщата.
— Вътре сме!
— Отзад сме!
— Предното помещение е чисто! Ние… Автоматични изстрели прекъснаха гласа.
— Стреля се!
— Тук…
— Стреля се!
Бош чу още изстрели, но не по радиостанцията. Вече бяха стигнали достатъчно близо. Перес спря под ъгъл на улицата пред бунгалото. И четирите врати едновременно се отвориха и те изскочиха навън. Радиостанцията кънтеше:
— Отбой! Отбой!
— Един заподозрян е улучен. Трябва ни медицинска помощ за улучен заподозрян. Трябва ни медицинска помощ!
Всичко приключи за по-малко от двайсет секунди.
Хари се втурна през моравата след Хадли и Перес. Ферас тичаше от лявата му страна. Влязоха в къщата с извадени оръжия. На входа ги посрещна един от хората на капитана. Над десния джоб на униформената му риза пишеше „Пек“.
— Чисто е! Чисто е!
Бош отпусна пистолета, но не го прибра в кобура. Огледа се. Намираше се в скромно обзаведен хол. Усети мириса на барут и видя стелещия се син дим.
— Какво е положението? — попита Хадли.
— Един улучен, един заловен — докладва Пек. — Отзад.
Последваха го по къс коридор до стая със сламени рогозки на пода. По гръб на тях лежеше мъж. Рамин Самир. От двете рани в гърдите му бликаше кръв, стичаше се по кремавия му халат и се събираше на локва. Млада жена със също такъв халат; лежеше по очи и хлипаше. Ръцете й бяха оковани с белезници зад гърба.
Бош видя револвер на пода до отвореното чекмедже на малък шкаф. Върху шкафа горяха свещи. Оръжието бе на няма и половин метър от Самир.
— Той се хвърли към оръжието и го простреляхме — докладва Пек.
Детективът погледна Самир. Той беше в безсъзнание, гърдите му се надигаха и спадаха неравномерно.
— Тоя май потъва в небитието — подхвърли Хадли. — Какво открихме?
— Засега радиоактивните материали ги няма — отвърна Пек. — В момента внасяме апаратурата.
— Добре, да идем да проверим колата — нареди капитанът. — И разкарайте жената оттук.
Докато двама от СВС вдигаха плачещата жена и я изнасяха от стаята като боен таран, Хадли излезе от къщата и отиде до крайслера. Бош и Ферас го последваха.
Надникнаха в колата, но не я докоснаха. Хари забеляза, че е отключена, наведе се да надзърне през десните прозорци и каза:
— Ключовете са на таблото.
Извади латексови ръкавици, опъна ги и ги нахлузи на ръцете си.
— Нека първо я проверим с гайгера — спря го Хадли и даде знак на един от хората си, който носеше гайгеров брояч. Мъжът прокара уреда над колата. Над багажника се разнесоха няколко слаби пиукания.
— Тук може би има нещо — рече шефът на СВС.
— Съмнявам се — възрази Бош.
След което отвори предната лява врата и се наведе към таблото.
— Чакай, Бош!
Преди Хадли да успее да довърши, Хари натисна бутона за багажника. Разнесе се пневматично изпукване и капакът се вдигна. Бош се изправи и заобиколи отзад. Багажникът беше празен, но вътре се виждаха същите четири вдлъбнатини като в поршето на Стенли Кент.
— Няма го — каза капитанът. — Сигурно вече са го прехвърлили.
— Да. Много преди да докарат колата тук.
Бош го погледна право в очите.