— Не, не сме вдигали капака. Трябваше ли? — попита тя.
Отсреща й отговориха нещо.
— Съмнявам се. Просто колкото може по-бързо ги докарай тук и може би най-после ще приключим с това.
Хари отново се мушна в купето и взе фотоапарата. Беше дигитален „Никон“. Това го подсети, че криминалистите бяха открили капачка за обектив на „Никон“ под леглото в дома на семейство Кент.
Най-вероятно държеше в ръцете си същия фотоапарат, с който похитителите бяха снимали Алиша Кент. Разгледа го и си помисли, че поне сега знае какво прави, докато проучва дигитално устройство. Самият той имаше подобен фотоапарат и го носеше винаги, когато ходеше да види дъщеря си в Хонконг. Беше го купил, преди да я заведе в китайския Дисниленд.
Неговият не беше „Никон“, но той веднага разбра, че в паметта няма снимки, защото картата липсваше.
Остави апарата и продължи с нещата, натрупани върху дясната седалка. Освен счупеното куфарче имаше детска кутия за храна, ръководство за работа с компютър „Епъл“ и ръжен от комплект за камина. Това не го интересуваше. На пода пред седалката забеляза стик за голф и навит на руло плакат.
Премести кафявата книжна кесия с буритото, за да не му се пречка, опря лакът на облегалката между двете седалки, пресегна се и отвори жабката. И там, насред иначе абсолютно празното пространство, видя револвер. Извади го и го огледа. Двайсет и два калибров „Смит & Уесън“.
— Мисля, че намерихме оръжието на убийството — подвикна на Уолинг.
Тя не отговори. Все още приказваше по мобифона си зад пикапа и възбудено издаваше нареждания.
Бош върна револвера в жабката и я затвори. Оттук щяха да поемат криминалистите. Погледът му пак падна върху навития плакат и от чисто любопитство той реши да го погледне. Все така опрян на облегалката между седалките, той го разви върху боклуците. Оказа се схема, изобразяваща дванайсет йогистки пози.
Моментално си спомни бледото петно на стената в домашния фитнес на Кент. Не беше сигурен, но му се струваше, че размерите на плаката приблизително съответстват на петното. Бързо нави плаката и понечи да се надигне, за да отиде да покаже находката си на Рейчъл.
Ала докато се измъкваше от купето, видя, че облегалката между седалките се повдига и отдолу има друго отделение. Отвори го.
И се вцепени. В стойката за чаши вътре лъщяха стоманени капсули, приличаха на пистолетни патрони с плоски куршуми. Идеално полираната стомана блестеше като излъскано сребро.
Бош размаха гайгера над капсулите. Не прозвуча сигнал. Той вдигна устройството към очите си и го разгледа. Отстрани имаше малък превключвател. Бош го натисна нагоре с палец и изведнъж се разнесе остро пищене — тоновете се редуваха толкова бързо, че пронизителният вой напомняше сирена.
Детективът изскочи заднешком от пикапа и затръшна вратата. Плакатът падна от ръката му.
— Хари! — извика Уолинг. — Какво стана?
И се втурна към него, като в движение затвори мобифона. Бош пак натисна ключето и гайгерът млъкна.
— Какво стана? — повтори агентката.
Бош посочи вратата на пикапа.
— Оръжието е в жабката, а цезият е в отделението между седалките.
— Какво?!
— Цезият е в отделението под облегалката за ръце. Гонзалвес е извадил капсулите от прасето. Затова не бяха в джоба му.
Докосна десния си хълбок, мястото, където радиацията беше обгорила мексиканеца. Докато Гонзалвес беше карал колата, десният му хълбок почти се бе опирал в облегалката.
Рейчъл впери поглед в лицето му и потъна в дълго мълчание.
— Добре ли си? — попита накрая.
Бош едва не се изсмя.
— Не знам. Питай ме пак след десет години.
Тя се поколеба, сякаш знаеше нещо, ала не искаше да го сподели.
— Какво?
— Нищо. Обаче трябва да те прегледат.
— И какво ще направят? Виж, аз не останах много в пикапа. Гонзалвес направо е седял до цезия. Ял е точно до него.
Уолинг не отговори. Хари й подаде гайгера.
— Изобщо не е бил включен. Мислех, че е включен, когато ми го даде.
Тя го взе и го огледа.
— И аз така си мислех.
Бош се сети, че бе носил устройството в джоба си, вместо закачено на колана. Може би неволно го беше изключил, докато на два пъти го вадеше и отново го прибираше. Хвърли поглед към пикапа и се зачуди дали поради непредпазливостта си само си е нанесъл увреждания, или направо се е самоубил.
— Пие ми се вода — каза той. — Имам в багажника.
И тръгна към колата си. Когато се скри зад вдигнатия капак и Уолинг не можеше да го види, опря длани на бронята и се помъчи да дешифрира посланията, които пращаше организмът му. Усещаше, че нещо става, ала не знаеше дали е физиологично, или тръпките, които пробягваха по тялото му, са просто емоционална реакция. Спомни си обясненията на лекарката от спешното отделение за Гонзалвес — най-сериозните увреждания били вътрешни. Дали и неговата имунна система се сриваше? Дали не потъваше в небитието?