Лампите светнаха. Антрето не беше разхвърляно, нямаше признаци за някакъв проблем.
— Госпожо Кент? — високо извика Уолинг. После се обърна към Бош и тихо поясни: — Само двамата са, нямат деца.
Тя извика повторно, отново без резултат. Надясно тъмнееше коридор и Хари тръгна натам. Светна и видя четири затворени врати и ниша.
В нишата имаше домашен кабинет, също пуст. Компютърен дисплей хвърляше синьо отражение върху прозореца. Провериха стаите: спалня за гости и домашен фитнес с кардиоуреди и закачени на стената рогозки. Третата врата водеше към тоалетната за гости, също празна, а четвъртата — към основната спалня.
Влязоха, Бош за пореден път включи осветлението… и най-после откриха госпожа Кент.
Лежеше на леглото гола, със запушена уста и завързани зад гърба ръце и крака. Очите й бяха затворени. Уолинг се втурна към нея да види дали е жива, а Хари бързо провери банята и дрешника. Нямаше никого.
Когато се обърна, видя, че Рейчъл е отпушила устата на госпожа Кент и с джобното си ножче е прерязала черните найлонови вързалки, с които китките и глезените на жената бяха стегнати зад гърба й. В момента покриваше неподвижното тяло със завивката. В стаята се усещаше специфичният мирис на урина.
— Жива ли е? — попита той.
— Да. Мисля, че просто е изгубила съзнание.
Уолинг заразтрива китките и дланите й, почти морави от прекъснатото кръвообращение.
— Повикай помощ.
Ядосан на себе си, че не е реагирал веднага, Бош измъкна мобифона си, излезе в коридора и се обади в централата да пратят линейка.
— Ще дойдат до десет минути — каза, когато се върна в спалнята.
Усещаше, че го обзема силна възбуда. Вече разполагаха с жив свидетел. Жената на леглото щеше да им каже поне нещо за случилото се. Знаеше, че е изключително важно да я разпитат при първа възможност.
Разнесе се висок стон — госпожа Кент идваше в съзнание.
— Всичко е наред, госпожо Кент — каза Уолинг. — Всичко е наред. В безопасност сте.
Жената се напрегна и се ококори, когато видя двамата непознати. Рейчъл й показа служебната си карта.
— ФБР, госпожо Кент. Спомняте ли си ме?
— Какво?… Какво става?… Къде е мъжът ми?
Понечи да се изправи, ала видя, че е гола под завивката, и се опита да се увие още по-плътно. Пръстите й явно още бяха изтръпнали и не можеше да стисне плата. Уолинг й помогна да издърпа одеялото нагоре.
— Къде е Стенли?
Рейчъл приклекна до леглото, за да я погледне в очите. После се обърна към Бош, сякаш чакаше инструкции как да процедира с разпита.
— Съпруга ви го няма, госпожо Кент — започна Хари. — Аз съм детектив Бош от Лосанджелиското полицейско управление, а това е агент Уолинг от ФБР. Опитваме се да установим какво се е случило с него.
Жената го погледна, после отново насочи вниманието си към Рейчъл.
— Спомням си ви — потвърди тя. — Вие дойдохте вкъщи да ни предупредите. Това ли е? Мъжете, които бяха тук, са отвлекли Стенли, така ли?
Уолинг се наведе към нея.
— Госпожо Кент, ние… Казвате се Алиша, нали? Алиша, трябва да се успокоите, за да можем да разговаряме и да се опитаме да ви помогнем. Искате ли да се облечете?
Алиша Кент кимна.
— Добре, ще ви оставим на спокойствие — продължи Рейчъл. — Облечете се, а ние ще ви почакаме в хола. Но преди това да ви попитам: имате ли някакви наранявания?
Жената поклати глава.
— Сигурна ли сте, че…
Уолинг не довърши, сякаш се опасяваше от собствения си въпрос. За разлика от Бош. Той знаеше, че трябва да установят точно какво се е случило.
— Госпожо Кент, упражниха ли сексуално насилие спрямо вас?
Тя отново поклати глава.
— Принудиха ме да се съблека. Нищо повече.
Хари се вгледа в очите й с надеждата да прочете там дали не лъже.
— Е, сега ще ви оставим да се облечете — прекъсна го Уолинг. — Но когато пристигне линейката, все пак ще ви прегледат.
— Ще се оправя — отвърна Алиша Кент. — Какво се е случило с мъжа ми?
— Не знаем точно — призна Бош. — Облечете се и елате в хола, там ще ви разкажем каквото ни е известно.
Притиснала завивката към себе си, тя колебливо стана от леглото. Хари видя петното на чаршафа и разбра, че или се е изпуснала от страх, или прекалено дълго е чакала някой да я спаси.
Госпожа Кент пристъпи към дрешника и се олюля. Бош бързо се приближи и я подхвана.
— Добре ли сте?
— Нищо ми няма, само съм малко замаяна. Колко е часът?
Той погледна дигиталния часовник на нощното шкафче отдясно на леглото, ала дисплеят не показваше нищо. Или го бяха изключили, или бяха издърпали контакта. Без да я пуска, детективът завъртя дясната си китка и си погледна часовника.