Точно това трябваше да направя. Трябваше да го отблъсна, да побягна по тротоара и да се прибера. Но аз отвърнах на целувката му, отначало леко, после все по-настоятелно. Когато устните ни се разтвориха и върхът на езика му докосна моя, рязко си поех дъх, сякаш някой ме е пробол.
Само че от това не болеше. Караше ме да се чувствам добре. Великолепно. Краката ми ме държаха все по-здраво, ръцете ми ставаха все по-уверени. Сърцето ми продължаваше да блъска в гърдите, но сега звучеше различно в ушите ми — силно, вместо немощно; възбудено, вместо изплашено.
А вкусът. Знаех, че устните му са солени от вечерята, но не беше само заради това. Вкусът им беше свеж и ободряващ, както си представях на вкус чаша океанска вода, след като седмици наред съм пила от чешмата. Всяка следваща целувка изостряше апетита ми за още.
— Намерете си стая! — провикна се някой от другата страна на улицата.
Осъзнавайки, че сме пред очите на всички насред тротоара, хванах реверите на Паркър и, продължавайки да го целувам, нежно го притеглих върху тясната ивица трева между две сгради.
— Ванеса… — изрече само с дъха си той и ме притисна с тяло, така че да се опра на стената зад мен.
Усетих как пръстите му се приплъзват надолу по шията и започват да ме разкопчават.
— Ела с мен.
— Къде? — Притворих очи, когато устните му минаха по цялата дължина на ключицата и стигнаха голото ми рамо.
— Където и да е. — Устните му се върнаха върху моите. — Само да е по-далече от тук. Отвъд океана.
— На лодката ти — казах, припомняйки си смътно неговия план какво ще прави като завърши училище.
— Да. — Той се усмихна, без да откъсва устни от моите. — Ти и аз. На моята лодка.
Можех да си го представя. Ние двамата. Около нас нищо друго, освен синьо небе и безкрайна водна шир. Можехме просто да изчезнем, заедно. Не е нужно някой друг да знае за това. Никой нямаше да бъде наранен.
— Добре — прошушнах.
За част от секундата той застина.
— Наистина?
Кимнах, целунах го, привлякох го още по-плътно към себе си.
Някъде в далечината изрева мотор на кола, изскърцаха спирачки.
— Ами твоят приятел? — попита Паркър. — Окончателно ли скъсахте?
Моят приятел. Саймън.
Рязко отворих очи. Измъкнах се от прегръдката на Паркър и се втурнах по тротоара.
Точно навреме, за да видя как зеленото субару с мейнска регистрация стига края на улицата и рязко завива зад ъгъла.
Глава 26
На следващата сутрин надникнах в стаята на Пейдж, която още спеше — също като предишната вечер, когато се прибрах. Поговорих с мама и татко на закуска, а после, вместо да отида на училище, хванах автобуса за южен Бостън. Вила не ме очакваше, а нямах телефонния й номер, за да предупредя за идването си, но независимо от това трябваше да отида някъде. Немислимо беше да се видя с Паркър точно сега — особено след като част от мен копнееше да го срещне и да продължим оттам, където бяхме прекъснали предишната вечер. Тогава просто избягах и се шмугнах в нас само с едно „довиждане“. Пък и не вярвах Вила да има нещо против да я посетя без предупреждение.
Изобщо не съобразих, че тя може и да не си е вкъщи.
Застанах на стъпалата пред вратата, трепереща в студената утринна мъгла, и почуках. Изчаках няколко секунди и опитах пак. Когато вратата остана затворена, се надвесих през металния парапет и потропах по стъклото на прозореца. През прозрачната завеса забелязах, че дневната е пуста.
Предположих, че може би е отишла да поплува и седнах на най-горното стъпало да я изчакам. Извадих телефона от раницата си и за хиляден път, откакто видях колата на Саймън снощи, проверих дали имам ново съобщение.
— Добро утро, слънчице.
Вдигнах очи. Мъж на средна възраст ми се усмихваше от отворения прозорец на камиона от „Чистота“, паркиран през улицата.
— Какво прави хубаво момиче като теб в тая част на града?
Сведох поглед, притиснах телефона към ухото си и се престорих, че слушам някой, който говори от другата страна на линията.
— Искаш ли да се повозиш? — провикна се колегата на мъжа. Тъкмо натика голям черен найлонов чувал с отпадъци отзад в камиона и тръгна към мен.
Страхувайки се, че ако заговоря, гласът ми ще ги съблазни още повече, аз само поклатих глава и се втурнах надолу по стълбите. Напукана дървена портичка делеше полянката пред къщата на Вила от задния двор и почувствах истинско облекчение, когато я бутнах и тя поддаде неохотно. Затворих я след себе си и я залостих с тежка маса от ковано желязо, за всеки случай.