Аз също се изправих.
— А ти какво ще правиш? Ти си сама, пък и — без да се обиждаш — мисля, че мога да доплувам малко по-далече от теб. — Почувствах вина в мига, когато го казах, но такава беше истината.
— Няма нужда да се притесняваш, че съм сама. Макар отдавна да съм се откъснала от общността, все още имам някакви връзки. Просто ми трябва време.
— Ами ако нямаме време? — попитах. — Знаеш ли кога мислят да действат?
— Не и преди да съм готова за тях.
Пристъпих към нея.
— Вила, моля те. Семейството ми, приятелите ми, всички, които обичам… всичко е пълен хаос. Заради мен. Заради това, което съм аз. Сестра ми цял живот се опитваше да се разграничи от мен и това я уби. Майка ми е отгледала чуждо дете, защото баща ми я е помолил и оттогава той живее двойствен живот. Пейдж загуби семейството, защото замразихме залива. Паркър си мисли, че е влюбен в мен и иска да плаваме по света заедно, а аз само го използвам.
— Така ли е наистина?
Въпросът ме опари. Тръснах глава, за да проясня мислите си.
— Ами Саймън… Всичко, което прави, е продиктувано от любов и грижа за мен, а аз през цялото време го наранявам. — Започнах да примигвам начесто, защото очите ми се напълниха със сълзи. — Ако има начин да поправя онова, което съм разрушила, или поне да не влошавам повече нещата, искам да го направя. Имам нужда от това. Мисля, че ще мога да се справя с всичко останало — солената вода и вниманието на мъжете, с флиртуването и лъжите — ако помогна да спрем сирените, за да не вредят повече на други хора.
Тя мълчеше и за момент си помислих, че сериозно обмисля предложението ми. Но после сложи тънките си кокалести ръце върху раменете ми и ме погледна в очите.
— Съжалявам, че си наранена — каза тихо. — Съжалявам, че семейството ти е разбито. Но трябва да ми повярваш, че най-доброто, което можеш да направиш — единственото, което зависи от теб — е да отидеш на училище. Върви си вкъщи. Живей живота си по най-добрия възможен начин и един ден всичко това ще е останало далече зад гърба ти.
Тя не ме разбра. В този момент беше единственият човек на света, който наистина можеше да разбере какво преживявам… а тя не го усети.
Обляна в сълзи, аз се втурнах покрай нея и побягнах към външната врата.
— Ванеса!
Спрях, сложила ръка върху дръжката на вратата. „Ти беше права, аз сгреших. Двете можем да го направим заедно?“
— Както и да постъпиш оттук нататък, не се опитвай да чуваш мислите. Моите или на някой друг. Ако го направиш, всичко е свършено. Разбираш ли?
Не, не разбирах. Кое щеше да свърши? Нашите отношения? Та те не приключиха ли точно в този момент? И как би могло да ни навреди това, че знаем какво замислят сирените — така ще сме по-добре подготвени, това ще ни даде предимство.
— Да — казах въпреки това, излязох през вратата и я оставих да се затръшне след мен.
После се скитах часове наред. Вървях покрай брега през южен Бостън, стигнах до центъра, минах по моста „Лонгфелоу“ и поех към Кеймбридж. Вървях без да спирам, докато престанах да усещам краката си и небето не започна да прелива от синьо към розово по залез. Накрая ожаднях и спрях в едно кафене да си купя бутилка вода и няколко пакетчета сол. Седнах на една празна пейка на „Харвард скуеър“, заобиколена от колежани, които разговаряха, учеха, правеха всички онези неща, които правят нормалните младежи, и започнах да пия.
Не се опитвах да подслушвам нечии мисли. Но по едно време, както гледах празно пред себе си, някакво момиче с дълга кестенява коса и сини очи попадна пред погледа ми и се застоя така, оглеждайки списанията в будката за вестници.
Не беше Зара. Но колкото по-дълго я гледах, толкова по-неясна ставаше картината пред очите ми, докато накрая косата й ми се стори черна, вместо кестенява, а очите й — сребърни, вместо сини. Зави ми се свят, после главата ми се проясни и аз видях Зара да се навежда към зеленото субару с мейнска регистрация. Стоеше в светлината на уличните лампи пред момче, чието лице оставаше скрито в сенките.
„Не е особено верен, но пък е сладък…“
Точно това каза Зара за Саймън в онази нощ през лятото, когато почти успя да го омагьоса.
Споменът ме разтърси и ме извади от унеса. Погледът ми изведнъж се избистри и аз забелязах две неща едновременно.
Първото беше бутилката с вода. Стоеше в скута ми и бистрата течност вътре къкреше… също като водата във ваната на Вила. Докато я наблюдавах, къкренето се усили, мехурчетата станаха по-големи и взеха да подскачат нагоре-надолу, докато водата не се превърна в пара.