Второто беше мобилния ми телефон. Още докато се разхождах из южен Бостън, го бях извадила от раницата и оттогава го държах в ръка. Сега червената светлина сигнализираше, че има ново съобщение.
„Обичам те. Може да поправим случилото се. Ще дойдеш ли в УХ?“
Глава 27
След всичко, което направих, след като скъсах с него без никакви обяснения, и ме видя да се целувам с Паркър, Саймън все още ме обичаше. Продължаваше да ме иска. Никой не би постъпил така в подобна ситуация… Но Саймън беше различен. Колкото повече наближавах Уинтър Харбър, толкова по-уверена се чувствах — защо ли — че най-страшното е вече зад гърба ни. Че сега всичко ще се уреди и ще можем да посрещнем заедно онова, което тепърва ни чака. Тъкмо както би трябвало да е винаги.
Защото сме един за друг, точно както Пейдж каза.
Щом отговорих на Саймън и се съгласих да се видим, той пак ми писа и предложи да се срещнем в къщата на родителите му, която беше точно до нашата лятна къща. Не бях ходила там от края на лятото, когато си събрахме багажа и я зазимихме. Сега мисълта да се върна ме караше да се чувствам също толкова неспокойна, колкото и предстоящата среща със Саймън, на която трябваше да му кажа цялата истина. Не бях оставала сама в къщата още откакто се върнах в Уинтър Харбър, за да разбера какво точно се е случило с Джъстин — и да науча истината за себе си. Прекарах в нея цяло лято, но тогава беше поносимо, защото мама и татко ми правеха компания. Сега обаче не се чувствах готова да остана сама.
Затова, когато след шест часа шофиране от Бостън най-после стигнах Уинтър Харбър, подминах нашата къща и отидох направо у семейство Кармайкъл.
Слънцето залязваше и къщата беше тъмна. Единствената кола на алеята отпред беше на Саймън, затова с известна надежда реших, че останалите са някъде навън. Имахме толкова много да си кажем, че наистина трябваше да останем сами.
Позвъних на звънеца и отстъпих крачка назад да изчакам. След няколко секунди пак позвъних, после почуках. Никой не отговори, затова отидох до края на верандата и погледнах нагоре; прозорецът в стаята на Саймън, както и всички останали прозорци отпред, беше тъмен. Проверих телефона си, но там имаше само едно съобщение от Пейдж, изпратено преди часове, в което тя питаше къде съм и настояваше да поговорим. Отбелязвайки наум, че трябва да й се обадя колкото може по-скоро, набрах номера на Саймън, слязох по стълбите и тръгнах покрай къщата. Дневната гледаше към езерото откъм задната част; може би Саймън лежеше там пред телевизора, или просто спеше и затова не чуваше звънеца.
Телефонът му веднага се включи на гласова поща.
— Здрасти, аз съм. Тук съм, отвън. Звънях и чуках, а сега отивам отзад. — Направих пауза. — Обичам те, Саймън. И съжалявам за всичко.
Къщата тъмнееше и отзад, също както отпред. Все пак почуках на вратата, но не получих никакъв отговор. Надзърнах в дневната и видях, че е празна, а телевизорът не работи. Върху малката масичка нямаше никакви чинии, не се виждаха отворени книги по дивана, нямаше признаци той да ме е чакал тук.
Дали не беше променил решението си? Нищо чудно родителите му и Кейлъб да са го убедили, че не е добре двамата с него да се съберем пак и че след всичко преживяно е най-добре да си останем разделени. Сигурно точно заради това ги нямаше вкъщи — излезли са някъде на семейна вечеря, за да предпазят вкупом Саймън да не бъде наранен отново.
Тъкмо се обръщах да сляза обратно по стълбите, когато телефонът ми иззвъня.
— Здрасти! — казах с усмивка на облекчение.
— Здрасти, красавице! Днес ми липсваше в училище.
Стиснах здраво парапета и бързо се огледах, за да се уверя, че все още наоколо няма никого. Толкова се зарадвах на обаждането, че вдигнах, без изобщо да проверя кой ме търси.
— Паркър… Здрасти.
— Всичко наред ли е?
— Всичко е наред. — Загледах се във водата, като се опитвах да си представя как Саймън плува или седи на кея — само и само да изтрия от мислите си усмихнатото лице на Паркър и устните му, които се приближават към моите. Отворих уста да попитам дали не може да му се обадя по-късно, но от гърлото ми не излезе звук.
— Днес си мислех, че лятото отдавна отмина.
— Да — едва успях да кажа.
— И че не е зле да направим един пробен пробег.
— Пробен пробег? — повторих, докато вътрешният ми глас ми крещеше да затварям.