— Какво ще кажеш за Карибите? Ти и аз, ваканция за Деня на благодарността?
— Това звучи… — Гласът ми секна, защото разбрах, че съм забравила какво искам да кажа. Той се беше появил. Саймън гребеше в езерото.
— Ванеса?
— Трябва да затварям — казах.
Минах тичешком през задния двор, усещайки как краката ми се изпълват със сила, каквато не притежавах само преди трийсетина секунди. Явно не беше необходимо да съм близо до Паркър, за да почувствам ефекта от неговото възхищение.
— Саймън! — изкрещях, щом стигнах края на кея.
Той дори не вдигна глава. Доскоро гребеше, но сега лодката се носеше сама към средата на езерото. Сигурно затова не отговаряше на обаждането ми — в Уинтър Харбър обхватът на мобилните телефони беше слаб и ставаше още по-лош, когато се отдалечиш от сушата. Главата му беше наведена, докато разгръщаше страниците на някаква книга. Присвих очи и успях да забележа белите слушалки в ушите му.
Четеше и слушаше музика. Типично занимание за Саймън, но ме изненада, че не го прави в къщата, особено като знаеше за колко време се стига от Бостън дотук и че бях тръгнала веднага.
Пак го извиках и размахах ръце, но той седеше с гръб към мен. Наблюдавах го, очаквайки, че ще насочи лодката обратно, но той продължи да прелиства страниците, явно погълнат от книгата. Огледах брега с надеждата да зърна малката моторна лодка на Кейлъб, която обикновено държеше в яхтклуба, или някой каяк, изоставен от летовниците. Наоколо обаче не се виждаше нищо. Надзърнах дори в гаража на семейство Кармайкъл за резервна гребна лодка, то там имаше само инструменти. Изтичах отново на кея и пак се опитах да привлека вниманието на Саймън, като виках и махах с ръце.
Никакъв резултат. Лодката навлизаше все по-навътре.
Приклекнах на ръба на кея. Изгарях от копнеж да бъда със Саймън сега, в този момент, но бяхме разделени от седмици и можех да изчакам още няколко минути. Цветът на небето бързо преминаваше от лавандулов към сив и ако не носеше фенерче със себе си, скоро нямаше да има достатъчно светлина за четене. Тогава сигурно щеше да обърне към брега и да ме потърси.
„Та, като стана дума за вярност…“
Гласът проряза черепа ми. С вик стиснах очи и сграбчих главата си с две ръце.
„Само три прости думички и ти веднага се втурна насам…“
Болката се усилваше, люлеейки тялото ми на всички страни.
„Това можеше да компенсира всичко, което направи… Ако Саймън вече не си беше тръгнал…“
Престанах да се люлея. Престанах да дишам. Очите ми бавно се отвориха, сякаш се събуждах от сън. Лек порив на вятъра караше мъртвите листа по клоните на дърветата да шумолят и бръчкаше повърхността на водата… насочвайки лодката, която вече се носеше успоредно на брега.
Не знаех дали досега е лежала в лодката, или просто Саймън я е закривал с тялото си, но вече ясно я виждах. Седеше в единия край, облечена с джинси и униформеното вълнено яке на „Бейтс“. Все още беше изпосталяла, с бледа кожа. Дългата й коса беше подстригана на късо каре, което обрамчваше лицето й и подчертаваше силно изпъкналите скули.
Зара изглеждаше коренно различно и беше още по-зашеметяваща от когато и да било.
Едва се изправих на крака.
— Саймън!
Никакъв отговор. Само обърна поредната страница, сякаш беше съвсем сам в лодката.
— Саймън! Аз съм, Ванеса! Моля те, обърни се!
Гледах го как вдига айпода си и увеличава силата на звука. Когато беше попадал в мрежите на Зара, всеки път гласът ми го освобождаваше от магията, фактът, че спокойно седи само на две крачки от нея, говореше само едно — отново е в нещо като хипноза, но с музиката се опитва да я пребори.
Или пък да се изолира от мен?
„Спри.“ Думата лумна в съзнанието ми. „Моля те, той нищо не ти е направил. Остави го на мира.“
Не знаех как мислено да се свързвам с друга сирена и да нахлувам в главата й, както Зара току-що направи. Вила не ми позволяваше да слушам мислите на другите, нито искаше да им говоря. Зара обаче явно чу негласната ми молба; нищо не отговори, но се обърна в моята посока, лека усмивка изкриви устните й, а в очите й заигра слаба светлина, докато не засияха. После, когато се убеди, че е спечелила вниманието ми, тя се наклони напред и сложи ръка върху коляното на Саймън.
Той не трепна, както би се очаквало. Както на мен ми се искаше. Вместо това вдигна глава. Отвърна на усмивката й. Тя се приплъзна в лодката, докато помежду им останаха само няколко сантиметра, нежно задърпа айпода и накрая слушалките поддадоха, а тя му каза нещо и го накара да се засмее.