— Саймън!
Изкрещях толкова силно, че случайните минувачи се развикаха присмехулно в отговор; той обаче не ме чу. Или просто не ми обърна внимание. Прибра косата на Зара зад ухо й и я погали с пръсти по бузата, както хиляди пъти беше правил с мен. Тя склони лице в дланта му и очите им се срещнаха.
— Не — прошепнах, когато двамата още повече се доближиха един до друг. — Моля те… не го прави.
Но те го направиха. Точно пред мен, а аз нямах сили да отклоня очи. Саймън и Зара се целунаха. Истинска целувка, с прегръдка и впиване в другия, така че дъх да не ти остане.
Паднах на колене. Как се стигна дотук? Ако Зара е по-слаба отпреди, тогава как изобщо е успяла да впримчи Саймън, да не говорим, че го е накарала да се качи на лодката, да се остави да бъде отнесен в средата на езерото и да се целува с нея? Кога ли го беше омаяла — преди, или след молбата му да дойда?
В мига, в който си зададох въпроса, вече знаех. Станало е преди това. Защото ако Саймън все още ме обича, тя ще е безсилна пред него. Дори да бяха започнали да се целуват, щяха да спрат, когато го извикам.
Преди тази мисъл напълно да ме парализира, те спряха да се целуват. Зара се изправи и това леко разклати лодката, а тя, без да сваля очи от него, смъкна ципа на якето си. То се плъзна по ръцете й и падна в краката й. Тя се наклони първо наляво, после надясно и разбрах, че си сваля обувките. Навън беше най-много десетина градуса, но тя носеше отдолу само прилепнала трикотажна блуза без ръкави и джинси, сякаш сме в края на лятото, а не е есен. Саймън не остана безразличен към това и наблюдаваше всяко нейно движение, без да откъсва очи.
Докато тя не се хвърли във водата. Тогава той скочи на крака, книгата тупна на дъното на лодката и тя силно се залюля. Саймън загуби равновесие и на два пъти се стовари на тясната седалка, преди отново да се закрепи и да започне да сваля якето и пуловера.
— Саймън! — отчаяно извиках. — Спри! Не знаеш какво…
Но беше прекалено късно. Явно неспособен да понесе и една секунда по-дълго далече от нея, той се хвърли във водата още несвалил панталона, тениската и обувките.
Нямах никакъв план. Не знаех какво ще направя, като ги стигна и дали Саймън изобщо ще ме познае. Но не ме беше грижа. Без да обръщам внимание на препускащото си сърце и пулсиращата болка в главата, смъкнах якето, набързо събух маратонките и запратих телефона си на кея. Метнах се във водата, която беше толкова студена, че мускулите ми веднага се вдървиха и се наложи да загребвам и да ритам с крака, докато не овладея напълно движенията си. Но сигурно продължавах да съм в шок, защото въпреки усилията не можех да плувам толкова бързо както последния път и ми трябваха минути, а не секунди, докато стигна лодката.
През това време Зара и Саймън се бяха отдалечили на няколко метра, бяха спрели на едно място и се целуваха в най-дълбоката част на езерото… точно срещу лятната ни къща.
— Остави го, Зара! — изкрещях, залавяйки се за единия борд на лодката.
— О, Ванеса! — извика нехайно тя, сякаш всичко си беше в реда на нещата, а ние сме стари познати, срещнали се случайно на улицата. — Радвам се, че се присъедини към нас.
— Той не ти трябва — казах. — Можеш да имаш всяко момче, което пожелаеш.
— Точно така. Радвам се, че го спомена. — Тя обви още по-силно ръце около врата му. — Но сега искам него. И съм щастлива да кажа, че чувствата ни са взаимни. Нали така, Саймън?
Той се опита да я целуне отново, но тя леко се отдръпна. Когато стана ясно, че чака отговор, устните му се повдигнаха в бавна, ленива усмивка. Каза нещо толкова тихо, че не успях да чуя, и Зара го накара да повтори, по-високо.
— Обичам те — каза той.
„Обичат те.“ Сърцето ми машинално подскочи… но той гледаше нея, не мен. Когато тези думи се понесоха по въздуха, лицето й сякаш се промени — кожата й засия, бузите й се закръглиха и блясъкът в очите й стана по-ярък.
Колкото нейното тяло се наливаше със сила, толкова моето се вцепеняваше. Започнах да потъвам и добре че беше лодката, за да се задържа на повърхността, когато топлата течност, пареща очите ми, се смеси със студената езерна вода. Примигнах и погледът ми се избистри достатъчно, за да видя как Зара, все още обвила ръце около Саймън, изчезва под водата.
Опрях крак о борда на лодката и се оттласнах, устремена към мястото, където доскоро бяха двамата. Когато наближих, потопих глава и се обърнах, за да виждам дъното, продължавайки да плувам с дълги равномерни движения. Едва ли бях изостанала чак толкова, но те не се виждаха никъде. Дори да бяха наблизо, не успявах да ги забележа заради тъмнината. За разлика от нощта, когато се хвърлих от Скалите на Хиона, а светлинните лъчи на сирените осветяваха дъното на океана, сега езерото беше непрогледно. Не виждах даже ръцете си, с които загребвах водата. Даже когато се опитах да чуя мислите на Зара, в главата ми продължи да царува тишина. Единственото, което ми оставаше, бе и аз да не мисля, та дори ако някой се опита да чете мислите ми, да не открие нищо.