Тъй като години наред бях плувала като обикновен човек, сега продължавах да задържам въздуха си под водата и отворих уста чак когато дробовете ми пламнаха. Минута след потапянето ми под водата без колебание започнах да дишам.
„Напускаш ни толкова скоро…?“
Едва чувах гласа на Зара през хълцането ми, докато се давех, и клокочещата наоколо вода. Опитах се пак да вдишам, този път по-бавно, защото реших, че съм вдишала прекалено бързо и твърде много вода първия път, но същото се повтори. Вместо да успокои и зареди тялото ми, водата го задушаваше.
Да не са отровили езерото? Затова ли Саймън поиска да се видим тук? Защото те са направили нещо, та в него да е невъзможно да се диша. Водата не миришеше по-особено, нито вкусът й беше различен, но…
Мислите спряха да препускат в главата ми, когато задържах дъха си и водовъртежът около мен престана. На няколко метра от мен, все още с ръце около Саймън, който се съпротивляваше, Зара ми се усмихваше иззад прозрачната маска на гмуркач. Маската беше свързана с дълга гъвкава тръба за пластмасова черна бутилка, прикачена отзад на кръста й.
„Този път ще го направим както трябва… Ще ги удавим.“
Споменът за казаното от Вила толкова бързо проблесна в ума ми, че нямаше как Зара да го е чула, дори да ме подслушваше. Аз обаче го чух. И сега вече знаех какво е искала да каже.
Езерото е отровно за сирените.
Защото е пълно със сладка, а не със солена вода.
Дробовете ми сякаш избухнаха, когато срещнах очите на Саймън. Или силата на Зара си имаше предел, или водата му беше помогнала да се съвземе; каквато и да е причината, нейната сила вече не действаше и сега той се бореше да се освободи от хватката й. Оттласнах се силно с крака, устремена към тях, но Зара лесно ми се изплъзна, отплувайки встрани и още по-надълбоко. Опитах отново, но тя просто се гмурна още по-надолу. Налягането блъсна главата и гърдите ми като чук и скоро не ми оставаше друг избор, освен да сменя посоката.
Имах нужда от въздух. Иначе и двамата със Саймън щяхме да умрем.
Главата ми разцепи бодната повърхност. Пълнейки жадно дробовете си с кислород, аз огледах къщите покрай брега, надявайки се да зърна Кейлъб, господин и госпожа Кармайкъл, разхождащи се местни хора… но там нямаше никой. Всички къщи бяха тъмни.
Опитах да насоча мислите си към Вила за помощ, да й пратя нещо като предупреждение, което ще я подтикне да се свърже с приятелите си в Уинтър Харбър, за които говореше. Но преди да намисля какво да кажа, видях белите проблясъци. Започнаха като малки и слаби петънца, но ставаха все по-големи и по-ярки. Отначало помислих, че са мълнии, тъй като през лятото сирените променяха времето в своя полза, но тези бяха много и при това се появиха наведнъж. Освен това излизаха изпод водата, вместо да идват от небето.
Очи. Десетки очи. Сребърни, примигващи, просветващи, наобиколили ме като широка рибарска мрежа.
„Здравей, Ванеса…“
Един чифт приближи към мен. Разпознах устата на Рейна под маската, малката бенка отдясно на носа.
„Много мило от твоя страна да се грижиш за Пейдж, докато отсъствахте…“
Все още ритайки с крака във водата, аз се отдръпнах на няколко сантиметра от нея. Щом го направих, очите от другата страна приближиха.
„Не знам какво щеше да прави теб… какво ще прави занапред без теб.“
— Моля ви — прошепнах, примигвайки, за да разпръсна водните капки, натежали по миглите ми. — Ще ви оставя на мира. На никого няма да кажа, че сте живи. Само го пуснете и ние ще се направим, че…
— Че това никога не се е случвало?
Извърнах се назад. Зара и Саймън се бяха показали над водата, извън кръга на сирените.
— Ванеса! — извика Саймън, плюейки вода.
Метнах се към тях, точно когато Зара запуши устата му с ръка. Но той не откъсваше от мен очи — широко отворени, ужасени — повече заради мен — знаех го — отколкото заради себе си.