— Съжалявам — каза Зара, накланяйки глава, сякаш е объркана. — Хайде да си припомним какво се случи съвсем наскоро. Ти и тоя малък многознайко тук замразихте залива при Уинтър Харбър, освободихте нашите мишени, лишихте ни от живот за три месеца, отмъкнахте моето гадже и сестра ми…
— Кейлъб не ти е бил гадже — креснах. — А ти отмъкна моята сестра. Ти ми отне Джъстин, и то за какво? За да си разчистиш пътя към едно момче, което така или иначе не можеш да имаш никога, независимо колко се стараеш.
Тя притисна още по-здраво ръка към устата на Саймън и сребърните й очи се присвиха.
— Колкото до Пейдж — продължих с мокри изтръпнали устни, — не съм направила нищо, освен че станахме приятелки. А ти искаше да я разболееш. Веднага след като родеше бебето, щяхте да я превърнете в покварено ненаситно чудовище — същото като вас. Като всички вас.
Настъпи тишина. За секунда всичко — водата, вятърът и дърветата — замря.
— Не искаше ли да кажеш — обади се Зара с глас, мек като коприна — същото като всички нас?
Погледнах към Саймън, който престана да се съпротивлява и отвърна на погледа ми, проумявайки бавно смисъла на казаното. Тя почака, докато шокът го парализира и, възползвайки се от слабостта му, го повлече обратно под водата.
— Не — хвърлих се след тях, но две ръце стиснаха здраво краката ми — едната левия, другата — десния. Още четири оплетоха ръцете и раменете ми. Заизвивах се и започнах да ритам, губейки и последните си сили. Когато първо брадичката, после устата и носът ми се потопиха под езерната вода, не ми оставаше нищо друго, освен здраво да стисна устни и да задържа дъха си.
Замъкнаха ме чак на дъното на езерото. Рейна плуваше начело на групата, а сребърните й очи изпускаха два дълги лъча светлина, които разсичаха мрака. Огледах се за Зара и Саймън, мълчаливо призовавайки Вила, но освен моите похитители не чувах и не виждах нищо друго.
На дъното сирените ме завлякоха до група скали и привързаха китките и глезените ми с нещо, което ми заприлича на копринени шалове. Съпротивлявах се, но — както ме предупреди Вила — дори да им липсваше сила поотделно, тя се възвръщаше, когато се съберяха заедно. Изтощено от жаждата и липсата на кислород, тялото ми изгаряше, сякаш ме бяха хвърлили в огнени пламъци, а не на дъното на езеро.
И когато една млада сирена с дълга руса коса постави маска върху лицето ми, аз с благодарност поех солената вода.
„Силна си — прозвуча в главата ми гласът на Рейна. — Точно като сестра си. Тя също не се даде без съпротива.“
Наблюдавах я как се спуска върху пясъка срещу мен, а дългата й бяла рокля се носи като облак около нея. Вътрешно кипях, но продължавах да разсъждавам трезво. Миг по-късно Рейна продължи.
„Поздравления. Ти и твоите приятели направихте нещо, което никой в дългата ни история не беше постигал. Успяхте да ни спрете. Временно, но все пак успяхте. Това вече само по себе си е постижение.“
Гледах я твърдо в очите.
„Трябва обаче да разбереш едно. Онова, което направи — което се опита да направиш — е нещо много по-голямо от теб или мен, от Зара или Пейдж. Смъртта на Джъстин беше нелепа и ако обстоятелствата позволяваха, това нямаше да се случи.“
„Това никак не прилича на извинение“, изстрелях в отговор.
„И не е извинение. — Очите й светнаха. — Тя стана случайна жертва. Винаги сме мислели, че си загинала заедно с майка си, и ако смъртта на сестра ти помогна да осъзнаеш каква си — а ние да разберем, че една спяща сирена е способна да ни накара да млъкнем — тогава значи си е заслужавало.“
Мислите ми се върнаха към онова, което Вила ми каза за роднините ми в Канада — могъща група сирени, избили хиляди мъже — но успях да ги блокирам навреме, преди Рейна да разбере повече от онова, което вече знаеше.
„Сега някои от нас смятат, че ти трябва да си понесеш заслуженото. Че трябва да бъдеш подложена на същото, което се опита да причиниш на нас.“
Наблюдавах как сирените се струпват наоколо, без да помръдна глава. Те всички дишаха с маски и ме изучаваха иззад тесните им сребристи визьори.
„Но тъй като държа да действам единствено в интерес на дългосрочните цели на групата, а не просто да те убия, както сигурно заслужаваш… ще ти дам един шанс.“
Отново погледнах Рейна. Лицето й не показваше никаква емоция, докато се готвеше да постави ултиматума си.