— А ти от какво имаш нужда? — попита той след двайсетина минути.
— Моля? — Опитах се да се съсредоточа в разговора.
— Доколкото зависи от мен, за „Бейтс“ ще е чест да те приеме като студент. Ще направя всичко по силите си и може да си сигурна, че ако дойдеш при нас, нищо няма да ти липсва, финансова подкрепа, самостоятелна стая в общежитието, квартира извън кампуса… всичко е възможно.
Говореше така, сякаш вече са ме приели, но окончателното решение зависеше от комисията по приема на нови студенти, не от него. Пък и това интервю беше само незначителна част от целия процес за кандидатстване. На всичкото отгоре не бях казала и десетина думи. От което следваше, че според Мат Харисън за „Бейтс“ би било чест не Ванеса студентката, а Ванеса сирената да учи в него.
— Пейдж — казах, улавяйки погледа й в другия край на кафенето.
— Моля?
— Най-добрата ми приятелка. — Отправих му най-очарователната усмивка, на която съм способна. — Тя също е последен клас в „Хоторн“. Ако ще уча в „Бейтс“, искам и тя да е с мен.
Той се облегна назад, когато Пейдж приближи масата и придърпа един празен стол. Усетила, че не съм във възторг от предстоящото интервю, преди час тя ми беше предложила да се присъедини към нас по някое време, ако имам нужда от подкрепление или извинение да приключа набързо със срещата.
— Пейдж е изключителна ученичка — представих я. — Тя току-що се прехвърли в „Хоторн“ от училището в Уинтър Харбър, Мейн, и вече успя да навакса с материала.
— Не беше кой знае каква работа. — Тя с лекота се включи в разговора, без да подозира накъде я водя и защо. — Учебната програма не е много по-различна.
— Напротив, това е голяма работа. Тия от Харвард вече чукат на вратата й. А също „Йейл“ и „Браун“. — Погледнах я. — Какво ти предложиха тоя път? Пълна стипендия? Мебелиран апартамент?
— С две спални — кимна сериозно тя. — И джакузи.
Мат ме погледна и се усмихна. След това, понеже моята притегателна сила го караше да се подчинява на желанията ми, вместо да защитава интересите на своята Алма матер, вдигна мобилния си телефон и взе да натиска клавишите.
— Не съм сигурен дали някога в „Бейтс“ са приемали по двойки, но ще видя какво мога да направя. — Той спря да пише и се загледа в дисплея. Секунда по-късно стана и тръгна заднешком към вратата на кафенето. — Ей сега се връщам — каза, долепил телефона до ухото си.
— Благодаря — казах, когато той вече беше навън.
— Явно доста те е измъчил — отговори Пейдж.
— Не беше чак толкова страшно. Просто имах нужда от малко прекъсване.
— Затова ли се потиш, сякаш току-що си финиширала на бостънския маратон?
Вдигнах ръка към челото си — пареше и беше влажно от пот. Както и цялото ми лице и вратът. Веднага щом ги попих с хартиена кърпичка, по тях изби нова пот.
— Защо не отидеш да пийнеш нещо и да се съвземеш? — предложи Пейдж. — Ако ти трябва още малко време, ще поискам собствен самолет или зоопарк за домашните си любимци и мистър Бейтс пак ще се хване за телефона. — Тя помълча. — Между другото… защо поставяме такива неизпълними условия?
Наложи се бързо да импровизирам.
— Според мен гордостта на випуска Саймън ми е дал отлични препоръки и може да се каже, че съм почти приета. Към това току-що се прибави и значителният принос на този възпитаник на „Бейтс“, дошъл от „Хоторн“. Мат изглежда решен да ме пласира в „Бейтс“ и да ме направи щастлива. Но аз му казах, че няма да постъпя при тях без теб.
— „Бейтс“ имат ли сателитен кампус като в Сан Диего, например?
— Всъщност са два. Даже ще можеш да избираш.
— Страхотно — каза тя, докато вдигах раницата си от пода и се изправях. — О, може би ще отидеш да кажеш чао на твоята приятелка.
— Каква приятелка?
— Оная, дето работи тук.
Огледах се.
— Не познавам никого тук.
— Е, тогава сигурно някой, който работи тук, познава теб. Не разбрах името й, но тя ме разпитваше за какво ли не — включително и как се чувстваш, сякаш е научила, че си болна, или нещо подобно.
Покрай бара имаше плътно наредени столове, всичките заети. През множеството глави успях да зърна само един от служителите — младо момче, което правеше капучино на машината.