— Ще отида да я потърся и поздравя — казах, защото исках да се махна, преди Мат Харисън да се е върнал. Наведох се и прегърнах Пейдж. — И пак ти благодаря. Ти си върхът.
Върнах се при масата, където бяхме седнали отначало двете, измъкнах якето от раницата, навлякох го и вдигнах качулката. От това започнах да се потя още по-силно и се наложи да стисна чашата със студен чай и с двете ръце, за да не се изплъзне от пръстите ми.
Студената напитка беше толкова вкусна, че я изпих на един дъх. Едва когато пресуших и последната капка си дадох сметка, че този студен чай има различен вкус от първия, който изпих преди да се преоблека в тоалетната.
Солен. Но не аз го бях посолила, защото свърших солта много по-рано.
Все така скрита под ниско нахлупената качулка, хвърлих поглед през рамо. Ако Пейдж е сипала сол в чашата ми, след като е забелязала колко често добавям някаква тайнствена подправка на всичко, което поглъщам, сега щеше да следи за реакцията ми. Вместо това обаче тя бъбреше оживено, вероятно изреждайки допълнителни изисквания към Мат, който се беше върнал и си водеше бележки в тефтера.
Обърнах се и прерових пакетчетата в бялата керамична купичка по средата на масата. Бяла захар, кафява захар, подсладител.
Тръгнах към бара. Наместих се между две момичета и махнах, за да привлека вниманието на бармана. Трябваха ми два опита, преди да ме забележи, но накрая все пак дойде.
— Студен чай, моля — казах.
— Подсладен или не?
Поколебах се.
— По един от всеки вид.
Той отвори хладилника под бара и извади две бутилки. Изсипа съдържанието им в две чаши и ги постави пред мен.
— Колко дължа? — попитах, посягайки към джоба на якето.
— Нямай грижа.
— Какво? Но…
Млъкнах, когато той ми обърна гръб и се втурна към съскащата машина за капучино. След това отиде да обслужи друг клиент и когато стана ясно, че няма да се върне повече при мен, оставих десет долара на бара и отпих по глътка от всяка чаша.
Нито една не беше солена.
— Твоята приятелка му каза да не ти иска пари.
Приглушеният глас беше съвсем близо до ухото ми.
Обърнах се рязко и долепих гръб о бара, но се поотпуснах, като разпознах тъжния ученик от „Хоторн“, с когото се засякохме при тоалетната. Стоеше на сантиметри от мен, в едната си ръка държеше чиния, а с другата бършеше очите си.
— Каква приятелка? — попитах.
— Жената, която работи тук. Каза му, че всичко е за нейна сметка.
Огледах кафенето, после протегнах врат да надникна зад бара и надзърнах в кухнята. С изключение на бармана, единствените хора от персонала, които се виждаха, бяха миячът на чинии и сладкарят. И двамата — мъже.
— Каза ли защо?
Преди той да успее да отговори, остра болка разцепи главата ми от ухо до ухо, преминавайки като куршум през черепа.
Едва се насилих да задържа очите си отворени. Необяснимо как, но в отражението на една стъклена формичка за кексче видях две други очи, които искряха като сребристи отражения по повърхността на океана. Когато те срещнаха моите очи, нов пристъп на пулсираща болка проряза черепа ми и остана там.
Нямаше нужда да се обръщам, за да разбера кой ме гледа.
— Зара — едва пророних.
После се строполих на пода.
Глава 13
Следващата събота сутрин лежах в леглото, забита презглава с пухената завивка, и се ослушвах. За Зара и Рейна. За Джъстин и Бети. За някого, който да ми обясни или поне да ми каже нещо за онова, което се случва с мен.
Единственото, което чувах обаче, беше музика откъм старата ми стая. Татко си тананикаше нещо на долния етаж. Мама дрънчеше с тенджерите и тиганите в кухнята.
Накрая се предадох, отхвърлих завивките и посегнах за шишето с вода на нощното шкафче. Тая нощ се чувствах необикновено жадна и пълних бутилката на четири пъти преди зазоряване. Сега отново беше полупразна, затова допих останалото и отидох в банята да я напълня, след това тръгнах по посока на силната кънтри музика по коридора.
Вратата на предишната ми стая беше затворена. Почуках, но звукът се загуби сред дрънкането на струните и пеенето, които се носеха отвътре. Почуках отново, този път по-силно.
— Пейдж! — извиках. — Може ли да вляза?
Никакъв отговор. Нито пък силата на музиката намаля.