Открехнах вратата, продължавайки настоятелно да чукам. Пейдж седеше на писалището с гръб към мен. Извиках я пак по име, но главата й остана сведена. Предположих, че попълва формулярите за кандидатстване в колежа, макар да не проумявах как е възможно да се концентрира на тая силна музика, отидох при нея и я потупах по рамото.
— Ванеса! — Тя подскочи на стола. Притисна ръка към гърдите си, с другата покри отворената тетрадка пред себе си.
Посочих към айпода на тоалетната масичка, включен към колоните. Когато тя кимна с глава, намалих музиката.
— Извинявай, почуках, но ти не ме чу — казах.
— Ти извинявай, не трябваше да пускам музиката толкова силно. — Тя бързо се огледа, сякаш се притесняваше, че е забравила нещо не на мястото му, после вдигна ученическата си чанта от пода край стола и я сложи върху тетрадката. Преди да успее да я покрие, успях да зърна ситния почерк, с който бяха изписани страниците. — Какво има?
Пейдж ми се усмихваше, но очите й постоянно се стрелкаха към чантата, сякаш се опасяваше, че внезапно ще се изхлузи и ще открие тетрадката.
— С теб всичко наред ли е? — попитах.
— Разбира се. — Тя махна с ръка. — Тъкмо пишех в дневника си. Много неща ми се насъбраха напоследък — колежът, Райли… такива ми ти работи.
Усетих, че се притеснява да не би случайно да прочета написаното в дневника, затова отидох в другия край на стаята и седнах върху леглото.
— Като стана дума за това какво ни е в главите — започнах предпазливо, — напоследък много си мисля за онова, което ми каза преди няколко седмици. За Рейна и Зара.
Лицето й застина за части от секундата. В следващия момент тя стана и дойде при мен на леглото.
— За оня ден в парка ли? Когато умът ми си направи жестока шега с мен?
Кимнах.
— Точно така. Давам си сметка, че това в действителност не са били те — няма как да са оцелели в замръзналия залив… — Замълчах, колебаейки се каква част от истината мога да споделя с нея.
— Но въпреки това продължаваш да се питаш… дали не може някак да са се спасили — довърши тя вместо мен.
— Именно. — Разбира се, не беше само това, но засега щеше да е по-добре да обсъдим нейната случка, без да стигаме до съмненията ми какво — или кого — съм видяла в кафенето предишния ден.
— Аз също си задавам тоя въпрос. — Тя се протегна, взе една възглавница и я притисна към гърдите си. — Понякога толкова ме е страх, че лежа тук будна, с отворени очи и само чакам те да се покажат на прозореца или да изскочат от гардероба.
Свих вежди, припомняйки си безкрайните безсънни нощи, които бях прекарала в същата тази стая. Само дето тогава се страхувах от Торбалан, а до мен беше Джъстин, която винаги успяваше някак да ме приспи.
— И знаеш ли какво си повтарям в такива моменти? — продължи Пейдж.
Поклатих глава.
— Че баба Би нямаше как да не знае. Тя щеше да ги чуе, да ги усети и да ме предупреди много преди нещо да се е случило. А тя каза, че не ги чува…
— … откакто заливът замръзна. — Видях как се стъписа при тези думи и продължих: — Поговорихме за това, когато вие с Оливър отидохте да купите закуска. И на мен тя ми каза същото.
— О! — Пейдж отпусна възглавницата в скута си и започна да чертае с пръст по избродираните върху нея цветя. — А за нещо друго говорихте ли си двете?
— Май не. — Сега не беше моментът да споделям с нея какво друго се надявах да науча от Бети. — Честно казано, тя ми се видя малко… отнесена.
Пейдж ме погледна в очите.
— Как така отнесена?
— Знам ли… Някак уморена. Отчуждена. Като че не беше на себе си. Ти не забеляза ли нещо такова?
— Не. Но това е обяснимо. Доста неща се случиха, докато се възстановяваше физически и емоционално. — После Пейдж безгрижно добави: — Май тя трябва да си води дневник.
Усмихнах се.
— Ами Оливър как ти се видя? Не ти ли се стори прекалено напрегнат?
Тя се замисли над въпроса ми.
— Стори ми се, че още по-зорко бди над нея, но това ми се видя хубаво, а не странно.
— Права си. Страхотно е, че двамата се грижат един за друг. А и Бети физически се възстановява удивително бързо. Тоя уикенд изглеждаше несравнимо по-добре, отколкото в края на лятото.
— Е, нали все пак тя е любимият дълголетник на Уинтър Харбър!
Събрах сили да задам следващия въпрос, преди да ме е хванало страх.
— Имаш ли представа дали прави нещо специално, за да поддържа формата си? Освен да плува, разбира се.