— Което тя прави по осем пъти на ден. Едва ли има нещо друго. Това почти й запълва деня, за да й остава време за йога или диети.
— Значи не спазва никаква специална диета, така ли? Никакви витамини или хранителни добавки?
Надявах се да ми подскаже как бих могла да съхраня собствените си сили, но май отидох прекалено далече. Пейдж свъси вежди и наклони глава.
— Поне аз не знам за такова нещо — отговори. — Защо?
Усетих как лицето ми пламва.
— А, нищо, питам просто…
— Чук, чук!
Този път и двете с Пейдж подскочихме. Изглежда, изобщо не бях затворила вратата след себе си, защото мама провря глава в стаята, без наистина да почука и без да дочака отговор.
— Добро утро, момичета! — пропя тя. — Исках само да ви уведомя, че долу ви чакат лакомства и много забавления.
— Благодаря ти, мамо. Ей сега слизаме. — Изчаках стъпките й да се отдалечат по коридора, преди отново да се обърна към Пейдж. Бях намислила какво да смотолевя като оправдание за необичайния си интерес към тайната за дълголетие на Бети, но тя вече бе скочила от леглото и намъкваше халата си.
— Умирам от глад. Имаш ли нещо против най-напред да закусим, а после да продължим да си приказваме?
Опитах се да прикрия разочарованието си.
— Разбира се, че не.
В коридора тя забърза пред мен към черното стълбище, което водеше към кухнята. Понечих да я последвам, но нещо до прозореца в другия край на коридора ме спря.
Сребристо проблясване.
— Ванеса! Идваш ли?
Усмихнах се разсеяно на Пейдж и тръгнах към банята.
— Идвам след минутка.
Когато стъпките й заглъхнаха надолу по стълбите, се хвърлих към светлината. Опитах се да си внуша, че е било само отражение на преминаваща долу кола, но въпреки това не можех да се отърся от думите на Пейдж как чака всеки момент Рейна и Зара да се появят на прозореца в спалнята й.
Затаих дъх, когато стигнах до прозореца в края на коридора, бавно вдигнах прозрачната бяла завеса… и въздъхнах с облекчение, когато видях цял сноп сребристи балони, вързани за стълба на уличната лампа от другата страна на пътното платно. Рожденият ден на съседа не беше причина да откачам.
Саймън обаче можеше да ме побърка.
Той стоеше на тротоара пред къщата и се озърташе, сякаш не можеше да разбере къде е попаднал.
Сърцето ми щеше да се пръсне, а цялото ми тяло гореше, докато тичах надолу по парадното стълбище, прекосявах дневната и излетях през предната врата. Той изучаваше внимателно червеникавокафявите камъни по фасадата на къщата и изглеждаше по-добре отвсякога — с джинси, сив пуловер и тъмносиньо двуредно късо палто. Носеше истински обувки — от кафява кожа, с връзки — необичайните маратонки, а тъмната му коса сякаш беше по-къса от последния път, когато се видяхме. И някак по-лъскава, като след използване на стилизиращ гел.
Тази промяна беше достатъчно сериозна да ме смае, но едно нещо наистина ме втрещи.
— Къде са ти очилата? — попитах.
Главата му рязко се обърна към мен. Когато ме видя, по лицето му се изписа облекчение. Той измъкна един лист от джоба си (упътване, предположих, тъй като никога не беше идвал в къщата ни в Бостън), тръгна към вратата и спря пред най-долното стъпало.
— Нося лещи — каза.
— Защо?
— За да мога да се приближа по-плътно до окуляра на микроскопа.
Усмихнах се. Очевидно това беше причината.
— Получих съобщенията ти. Съжалявам, че не отговорих, но работех в лабораторията и ги прочетох чак късно през нощта. Помислих, че сигурно вече спиш, затова…
— Затова реши да се качиш на колата и да шофираш повече от двеста километра дотук, така ли?
Той погледна надолу към краката си, после вдигна очи към мен.
— За да те видя, Ванеса… За това бих изминал много по-дълъг път, дори след много по-кратко съобщение.
Втурнах се надолу по стълбите и се хвърлих в прегръдките му.
— Ще направиш ли нещо за мен — прошепнах във врата му. — На ъгъла на „Нюбъри“ и „Ексетър“ има кафене. Чакай ме там след двайсет минути.
Той още по-здраво обви ръце около мен и аз разбрах, че се притеснява какво е станало.
— Днес къщата е пълна с хора. Пък не искам да те деля с никого.
Целуна ме по челото.
— След двайсет минути тогава.