— Саймън Кармайкъл. Приятелят на Ванеса.
Паркър дори не трепна и пак се обърна към мен.
— Мат каза, че интервюто ти е минало убийствено.
Въпросителният поглед на Саймън ме накара пак да се изпотя.
— Откъде познаваш Мат? — попитах.
— Кой е Мат? — Въпросът на Саймън беше отправен към мен. — Какво интервю?
— Мат Харисън — отговори Паркър. — Випуск 2000 на „Бейтс“. Среща се с всички ученици на „Хоторн“, които кандидатстват за „Бейтс“. Баща ми е доста навътре с всичко, което се случва в колежа, и от него разбрах как е минала срещата с Ванеса.
— Ти кандидатстваш за „Бейтс“? — тихичко попита Саймън, сякаш Паркър нямаше да го чуе.
Тъкмо щях да поклатя глава, но се отказах, когато Паркър сложи ръка на рамото ми.
— Всъщност вече няма нужда да кандидатства — каза той. — Такава чест се пада на малцина избрани, сред които е и нашата прекрасна Ванеса. Мат каза, че никога преди не е бил толкова впечатлен от такъв бляскав и красив кандидат.
— Ясно — каза Саймън, вперил поглед в ръката на рамото ми. — Първо, тя не е нашата Ванеса. Второ…
— Извинете ме. — Дръпнах се и скочих на крака толкова рязко, че столът изстърга пронизително по пода. — Съжалявам, веднага се връщам.
Докато се отдалечавах, усещах, че и двамата не откъсват поглед от мен, но не се обърнах. Главата ми пулсираше от болка, а гърлото ми беше пресъхнало. Едва пристъпвах напред, все едно се опитвах да мина през басейн, пълен с желе. Криво-ляво успях да стигна до барплота, без да се строполя на пода и да потвърдя подозренията на Саймън, че с мен става нещо много лошо.
— Вода, моля — казах почти шепнешком. — И сол.
Човекът зад бара се поколеба, очевидно озадачен от втората ми молба, но въпреки това остави чашата, която миеше, и изчезна в кухнята. Хвърлих поглед през рамо и видях, че Паркър се е преместил на друга маса и бъбри с някакви момичета, а Саймън несъзнателно си играе с пакетчетата захар на масата.
Обърнах се отново, когато барманът се появи с две чаши: едната висока, другата малка, като за аперитив.
— Имаш късмет — обяви той. — Вила ми каза, че знае от какво точно имаш нужда.
— Вила? — изграчих в отговор.
— Приятелката ти. Моята шефка. — Той остави чашите на бара пред мен. — Мисля, че това зеленото е сок от пшенични кълнове.
И се отправи към клиенти в другия край на барплота, преди да успея да попитам нещо. Не че можех да проговоря, дори да беше останал. Внезапно се почувствах така, сякаш вместо с течност, тялото ми беше пълно с пясък. Неспособна да произнеса и дума.
Пресуших чашата със солена вода на три глътки. Очите ми се навлажниха, когато усещането за прохлада пропълзя надолу по гърлото и стигна стомаха. Тутакси се почувствах по-добре и посегнах към малката чашка. Нямах представа коя е Вила, но тя очевидно ме познаваше, или най-малкото знаеше нещо за мен. Ако целта й беше да ме нарани, онзи ден не би сложила сол в студения ми чай, без да съм я молила.
Затова взех малката чашка, отметнах глава и изпих на един дъх зелената течност в нея. Вкусът беше толкова неочакван, толкова различен от свежия и мек вкус на пшеничните кълнове, какъвто си го представях, че едва не изплюх изпитото. После обаче разбрах какво всъщност беше това.
Водорасли.
Бях вкусвала водорасли само веднъж преди това — когато Пейдж настоя да опитам прословутия сандвич на Бети „Морска вещица“. Тогава взех мокрите жилави листа за спанак и без колебание доверчиво си напълних устата с тях — горчивото растение така ме задави, че се наложи готвачът Луи да ме удря с голямата решетеста лъжица по гърба. Зелената течност имаше същия вкус като онези листа, само че много по-силен и по-солен.
Как би могла Вила да знае? И тя ли беше една от тях — една от нас? Дали това не беше някаква примамка, за да приспи вниманието ми?
Сърцето ми заблъска лудо в гърдите и ръцете ми се разтрепериха. Разкъсвах се между желанието да нахлуя зад бара и да избягам от кафенето колкото се може по-бързо.
— Вила вътре ли е? — попитах бармана. — Мога ли да поговоря с нея?
— Вече си тръгна — отговори той, вадейки метла от един тесен шкаф.
— Утре ще идва ли?
Без да спира да мете, той посочи с глава към един празен буркан за бакшиши на бара. На него имаше етикет „Помощ за бедните студенти“.
— Това ще свърши работа.