Звучеше така, сякаш сме на някоя от онези наши въображаеми обиколки за опознаване на колежа.
— Искаш да кандидатствам в Бостънския университет ли?
— Само ако и ти го искаш. — Той замълча. — Все пак аз вече го направих.
Пръстите му стиснаха здраво ръката ми, преди да я пуснат. Той измъкна от чантата си червена папка и я сложи на мястото, където допреди малко лежеше „Уинтър Харбър Херълд“. Прехвърли набързо брошурите и диплянките и измъкна бял лист хартия.
— Това е молба за прехвърляне. — Той ме наблюдаваше внимателно. — Моята молба за прехвърляне.
По кожата ми избиха капчици пот, които оставяха тънки солени следи, докато се стичаха по лицето ми. Отдолу под дрехите тялото ми пламна и потъна в пот. Гърлото ми се сви.
— Но ти обичаш „Бейтс“ — казах, опитвайки се да звуча твърдо, вместо това обаче шептях.
— Обичам теб — поправи ме той. После се наведе напред и посегна към ръцете ми, които сякаш се движеха по своя воля, избягвайки неговите. — Не съм бил по-щастлив, откакто съм с теб. Ти си в мислите ми през цялото време. Толкова ми липсваш, когато си заминеш, че не мога да се съсредоточа. Миналата седмица даже провалих един сериозен изпит, защото забравих за него — напълно се изтри от паметта ми. Такова нещо не се е случвало преди.
— Значи се местиш, за да запазиш високия си успех, така ли — опитах да се пошегувам. Сега само това можех.
— Местя се, за да мога да те виждам след лекции. И за да те изпращам до вас след училище. За да те виждам през почивните дни, без да се налага някой от нас да шофира по сто километра. Искам да бъда с теб, Ванеса, колкото се може по-често и колкото се може по за дълго. След всичко, което се случи това лято… не искам да губя дори секунда, щом можем да сме заедно. Затова ще се преместя в Бостън.
В главата ми избухна фойерверк от „само ако…“. Само ако аз бях като другите момичета. Само ако неговите чувства бяха истински. Само ако можехме да планираме бъдещето си като останалите млади и щастливи двойки.
Само ако, само ако, само ако.
— Давам си сметка, че ти трябва време — продължи той, защото аз мълчах. — Сигурно ти се струва, че всичко идва съвсем изневиделица. Съжалявам, ако е така. Знаеш, че не бих направил нищо, ако и ти не го искаш.
Кимнах и преглътнах сълзите си.
— Не е необходимо сега да ми даваш окончателен отговор… Но не може ли поне да ми подскажеш с нещо? Една усмивка, или друг безобиден намек за това какво мислиш?
По бузите ми рукнаха парещи сълзи. Изтрих страните си, но това само усили соления поток. Безсилна да посрещна изпълнения му с надежда поглед, аз се извърнах към прозорците. Три чифта очи сякаш прогориха дупки в дрехите ми; не беше нужно да поглеждам, за да разбера, че, освен Саймън, фенът на „Ред сокс“ на бара и Паркър Кинг също ме наблюдават и очакват моя отговор.
Вперила поглед в назъбените оранжеви листа, които падаха от дърветата върху тротоара, поех дълбоко въздух и отговорих на въпроса.
— Мисля, че трябва да се разделим.
Глава 15
— Емили Дикинсън е адски яка.
Хвърлих един поглед над учебника по история. Татко седеше на дървената градинска маса в другия край на задния ни двор и с присвити очи се взираше в екрана на лаптопа си.
— Според теб какво ли би трябвало да означава това? — попита той.
— От някой твой студент ли е?
— Преподавам в колежа „Нютън“ — припомни ми той.
— В такъв случай „адски“ не означава пъклен. Употребено е в смисъл на „много“.
Той ахна.
— Много яка? Как може да каже подобно нещо за една от най-великите американски поетеси на всички времена?
— Какво е следващото изречение?
Погледът му отново се насочи към екрана.
— Думите й се леят като горещо гхи: г-х-и. Каквото и да означава това.
— Масло — обясних. — Излиза, че „яка“ от първото изречение всъщност означава добра. Твоят студент харесва Емили Дикинсън.
Той се облегна назад и впери широко отворени очи в екрана, сякаш буквите току-що бяха сформирали малка армия и заплашваха да щурмуват неговия академичен речник.
— Щом е така, защо просто не го каже човешки?
Усмихнах се бегло иззад учебника. Излязох при него, за да си подготвя домашното — вътре мама пак печеше нещо и заради фурната горещината бе непоносима. Но това не значеше, че вече сме си дружки в учението.