— Ще направя чай. — Той се изправи и се протегна. — Искаш ли нещо — жилетка например?
Това не беше подвеждащ въпрос. Навън едва ли беше повече от десет градуса и докато той се беше опаковал с дебел вълнен пуловер и джинси от рипсено кадифе, аз бях само по една тънка тениска и бермуди.
Тъкмо се канех да му откажа, но тогава чух леко прищракване.
Неговият лаптоп. Той се канеше да приготви чай, което нямаше да отнеме повече от пет минути, колкото да кипне водата… а беше затворил компютъра.
— Синьото ми фланелено яке, благодаря. — Отпуснах учебника и се ухилих още по-широко. — Трябва да е в моя — всъщност на Пейдж — гардероб.
Той светна така, сякаш току-що го бяха назначили на постоянно място в „Харвард“. Молбата ми го направи толкова щастлив, че се почувствах почти виновна — най-вече защото синьото яке лежеше в коша за пране в пералното помещение, а не се намираше в гардероба на Пейдж. Но знаех, че той няма да се върне с празни ръце.
Като се замисли човек обаче, какво означаваше една лъжа повече или по-малко?
Наблюдавах го как бавно се изкачва по стълбите и отваря вратата. Секунди по-късно тъмният прозорец на стълбището светна. Престорих се, че чета, докато минаваше покрай него, и изчаках да стигне площадката на горния етаж и да тръгне по коридора.
После скочих от хамака и се втурнах към дървената градинска маса.
Лаптопът му беше стар и му трябваше известно време, докато изключи, затова десктопът светна веднага, без да иска парола за достъп. Насочих курсора към старт бутона и хвърлих поглед през рамо, за да се уверя, че мама не гледа от кухнята. Тя беше с гръб към мен и правеше нещо около печката, затова се съсредоточих върху екрана на лаптопа и прегледах последните отваряни файлове.
Списъкът не беше голям. И имаше само един файл с име W1011. Побързах да кликна върху него, преди да съм загубила самообладание.
Като знаех, че баща ми се опита да скрие върху какво работи в момента, не очаквах да се окаже студентска курсова работа на тема Емили Дикинсън. Въпреки това не бих се досетила какво всъщност е W1011.
Дневник. Цели двайсет страници с датирани бележки, които ме връщаха седмици назад. Някои абзаци се състояха само от по две-три изречения, други — от по няколко параграфа.
И всичките се отнасяха до мен.
Отново хвърлих поглед към прозорците. Мама ровеше из един от кухненските шкафове, а осветлението на стълбището продължаваше да е включено, значи баща ми още не беше слязъл.
Набързо прегледах последния написан абзац.
„Боя се, че отношенията ни с Ванеса все още не са напълно възстановени. Опитвам се да й покажа, че първата крачка зависи от нея, както и че винаги може да разчита на мен, ако има нужда; единственото, което получавам в отговор, са резки отговори, кратки разговори и по някоя бегла усмивка. А по лицето й, което навремето можеше да освети цял Бостън насред токов срив, сега забелязвам само разочарование. Тъга. Обида. Зная, че страда и има основание за това. През краткото време, в което живяха заедно с Джъстин, двете бяха много по-близки от сестри, прекарали десетилетия заедно.“
Погледът ми остана прикован върху последното изречение. Той нищо не беше разбрал. Ако двете с Джъстин наистина бяхме толкова близки, тя все още щеше да е жива.
Дочух, гласа му някъде отгоре — викаше мама. Викът му беше последван от лекия приглушен шум на стъпки, които забързано се качваха нагоре по стълбището. Очевидно имах още няколко минути на разположение, преди да се откажат да търсят якето, затова продължих да чета.
„Ще ми се да ме допускаше до себе си. Ще ми се двамата отново да разговаряме така, както го правеше навремето. Мисля че, стига да ми позволи, много бързо ще изцерим взаимно душевните си рани. За съжаление не мога да зачекна темата пред Жаклин. Тя и така едва се държи, давейки мъката си в безсмислени домакински задължения и рутинни задачи, но се страхувам, че с това още повече влошава положението. Един господ знае как ще реагира, ако си даде сметка, че губим и другата си жива дъщеря.
Аз съм отчаян баща, на когото не е останала нито една читава идея как да спаси положението. Ако можеш да ми дадеш някакъв съвет — целият съм в слух — или гледам с четири очи, както може би е в нашия случай.“
Прочетеното предизвика лавина от въпроси. Защо баща ми води този дневник, или каквото там е това? Дали се обръща към реален човек, както подсказва молбата му за съвет? И нима така разкрива нашите — моите — лични проблеми пред някого, който изобщо не ме познава и няма представа какво всъщност се случва? По всичко личеше, че мама няма и най-бегла представа какво прави той, докато се преструва, че преглежда писмени работи на студенти, или пък работи върху книгата си. Но защо той лъже? Или ако това е начин по-лесно да подреди мислите си — единственото смислено обяснение, което според мен би могъл да даде за своята постъпка — защо всичко се съхранява като някаква голяма тайна? Защо си прави толкова труд да го крие, когато просто може да си признае? Нали уж наистина го е грижа за семейството?