И възможно ли е наистина да не си дава сметка защо съм толкова разочарована? Наранена? Обидена?
Отговорите на тези въпроси обаче трябваше да почакат. Един бърз поглед през рамо ми показа, че осветлението на задното стълбище е угаснало, а лампата в пералното помещение вече свети.
— Хайде! — прошепнах нервно, кликвайки върху иконката на Internet Explorer. Синята буква „е“ реагира така, сякаш се събужда от дълъг сън. — Давай, давай, давай!
Най-после върху екрана се отвори нов прозорец. Почти автоматично кликнах върху бар лентата за изписване на адреси и започнах да набирам електронния адрес на „Хоторн“. Имах на разположение около трийсет секунди, за да вляза в мрежата на училището, да попадна на собствения си имейл, да препратя на него дневника на татко и да изтрия от браузъра историята на тази операция. Това щеше да е дълъг процес дори на някой от последните супербързи лаптопи, а на този беше почти невъзможна мисия.
Трябваше да рискувам… Но после се загледах в екрана пред мен.
Електронна поща. При това не стартовата й страница, където тепърва трябва да се регистрираш с потребителско име и парола. Това беше пощенска кутия, която татко сякаш е забравил да затвори. Или пък не си е дал труда да го направи, сякаш е имал намерение скоро пак да се върне към нея.
Седях и се взирах в екрана. Баща ми никога не ми беше казвал, че има личен имейл адрес, което би могло да е много полезна информация в случай, че сървърът на колежа „Нютън“ изгърми.
Но въпреки това май нямах основание да се чувствам обидена. Ако се съдеше по списъка с контакти, само един-единствен човек знаеше за този адрес. Един човек, който очевидно му пишеше всеки ден. И който за последно беше изпратил писмо само преди двайсет минути.
Някой с инициали В. Б. Д.
— Какво криеш от мен?
Хлопнах капака на лаптопа.
— Пейдж! — Притиснах ръце към гърдите си, когато заобиколи масата и седна насреща. — Не ме стряскай така!
— Извинявай. Повече няма да правя така — стига да ми кажеш какво става.
Навирам си носа там, където не ми е работа. Баща ми издава личните тайни на семейството на непознати. Мама и хабер си няма за това. А, между другото, тя изобщо не ми е майка, а ние двете сме почти сестри.
— Какво искаш да кажеш? — Избутах лаптопа настрани.
Тя протегна към мен отворения си мобилен телефон.
Погледът ми попадна на познат номер, а после се плъзна надолу по екрана.
„В. не отговаря нито на обажданията ми, нито на съобщенията ми. Добре ли е?“
— Освен това ми е оставил три съобщения на гласовата поща със същия въпрос. — Тя затвори телефона и бръкна в джоба на джинсите си. — Не исках да му отговарям преди да говоря с теб, затова те потърсих в твоята стая и чух странно бръмчене. Трябваше ми време, за да схвана откъде идва, но най-накрая разбрах: от маратонката в дъното на куфара ти.
Тя протегна ръка и ми подаде моя мобилен телефон. Мигащата червена светлинка — знак за нови съобщения — приличаше на лампа върху полицейска кола.
— От събота насам Саймън те е търсил двайсет и четири пъти и ти е изпратил трийсет и едно съобщения. Ти обаче няма как да го знаеш, защото кой знае как си загубила телефона си в една стара обувка. — И тя остави апарата на масата пред мен, макар да й беше ясно, че нямам намерение да го взема. — Какво става? Скарахте ли се?
— Нещо такова. — Сведох поглед към ръцете си, представяйки си как той ги държи.
— Нещо такова? Това пък какво значи? Той кривна и ти се покри?
Затворих очи и си поех дълбоко въздух. През последните три дни безброй пъти повтарях наум тези думи, подготвяйки се рано или късно да ги изрека гласно… но и сега не ми беше по-леко.
— Скъсахме.
Пейдж зяпна.
— Какво?! Защо?