— Стана прекалено трудно и мъчително. Сигурно заради голямо разстояние между нас.
— Голямото разстояние, значи? — повтори гневно тя. — Това изобщо не е проблем.
— Естествено, че е проблем. Хората непрекъснато се разделят по тази причина.
— Някои хора — да, като ония, дето изобщо не е трябвало да се събират. Но това не важи за вас със Саймън. Наречи го съдба, сродни души, божествена намеса — както искаш, но ти си родена на тази земя, за да бъдеш с него. И обратното. Няколко километра в повече не могат да го променят.
Не отговорих. Страхувах се, че ще се срина, ако се опитам да го направя.
— Не го вярвам — каза най-накрая Пейдж, опря лакти на масата и подпря главата си с ръце. — Двамата сте идеалната двойка. Когато бях с Джонатан… Когато си спомня за времето, прекарано с него… Според мен тогава се чувствахме така, както сте вие двамата. — Тя замълча. — Както… беше при вас.
Както беше при нас. Минало време. Минало и заминало.
— Може пък да е само временно — предположи тя. — Може да е някакъв кратък миг на лудост, който ще отмине? Сега той може да се съсредоточи върху винените мушици и лабораторните плъхове, ти — да се насладиш на последната си година в училище, а следващото лято, когато и двамата се върнете в Уинтър Харбър, ще преживеете страстно повторно събиране, което ще трае вечно.
Бях доволна, че външната лампа се пада зад мен и тя не може да види сълзите ми. Очите ми постоянно бяха пълни със сълзи — ден и нощ, а понякога и следобед, когато минавах покрай лабораторните зали в училище. Те обаче така и не потичаха по бузите, а аз бях доволна, че не плача. За първи път това, че тялото ми вече се нуждае от всяка капка вода, се обърна в моя полза.
— Хубава прогноза — казах меко. — Но не ми се вярва да стане така.
Тя подсмръкна и избърса с две ръце своите насълзени очи.
— Ела в Уинтър Харбър тоя уикенд.
— Какво?
— Баба Би иска да отида при нея. Ще пътувам с автобуса до Портланд, където ще ме чака Райли с колата и ще ме откара до Уинтър Харбър. — Тя замълча. — Ако дойдеш, може и ти да се обадиш на Саймън да те чака. Така ще поговорите и ще се опитате да намерите някакво решение.
Със или без Саймън, трябваше да се махна от града; останех ли сама през почивните дни, през цялото време щях да си припомням случилото се последния уикенд.
— Победа!
Подскочих при звука на татковия глас. Извъртях се на пейката и го видях да стои на най-горното стъпало, размахвайки синьото ми яке, сякаш е трофей.
— Това си беше същинско предизвикателство — каза той, слизайки по стълбите. — Ако трябваше да го посрещна сам, имаше опасност да се превърнеш в сладолед.
Погледнах Пейдж. Тя гледаше втренчено телефона си.
— Само че майка ти, тази всезнаеща жена, за нула време откри любимото ти синьо яке, заровено под планина чисто пране.
Той стигна до градинската масичка и ми подаде якето. Погледнах го, след това вдигнах очи към гордото му усмихнато лице и накрая се огледах за мама. Видях я през прозореца на кухнята да мие чинии, сякаш всичко си е в реда на нещата. Сякаш това е поредната семейна вечер. Сякаш мъжът й не беше съсипал тяхното семейство преди седемнайсет години и сега не споделя разни неща за нея с напълно непознати хора.
— Знаеш ли — казах, обръщайки се към Пейдж, — май едно пътуване до Уинтър Харбър е точно това, от което имам нужда.
Глава 16
Следващата сутрин тръгнахме рано за училище. Пейдж искаше да пита госпожица Мълиган за една мениджърска програма за ресторантьори, която предишната вечер откри по интернет, а аз имах намерение на спокойствие да се поровя в сайта на „Уинтър Харбър Херълд“ в полупразната библиотека.
Щом стъпихме в главното фоайе на училището обаче, стана ясно, че не сме единствените ранобудници тази сутрин.
— Нещо става — каза Пейдж, когато двама преподаватели профучаха край нас, сякаш бяхме невидими. Вървяха забързано, плътно един до друг, и говореха с приглушени гласове. — В „Хоторн“ някога правили ли са общ изпит за всички ученици, който продължава цял ден?
— Никога.
Тя обаче имаше право. Дори суетнята да не се дължеше на промени в учебната програма, нещо все пак ставаше. В продължение само на няколко секунди още десетина преподаватели минаха покрай нас и нито един не спря да попита какво правим там толкова рано. Всички вървяха забързано в една и съща посока.