— Трябва да вървя — прошепнах.
— Какво? — Той стисна пръстите ми. — Къде?
Измъкнах ръката си от неговата и скочих.
Той посегна да ме хване, но аз бързо отскочих назад. Усещах погледа му върху себе си, докато вдигах чантата от пода.
Нямах представа къде отивам. Поне не и отначало. Просто побягнах — далече от библиотеката, по коридора, през парадния вход. Когато се озовах на тротоара, завих наляво и продължих да тичам все по-силно, с все по-ускоряващи се крачки. Промъквах се между хората, пресичах улиците, без дори да погледна светофара. Около мен кръжаха червени и оранжеви листа, но аз едва ги виждах, безчувствена за сухите им краища, които докосваха кожата ми. През кънтящите удари на сърцето едва чувах клаксоните и свиренето на вятъра в ушите си… и водите на река Чарлз, които се плискаха край брега.
Не спрях да тичам, докато не усетих студената вода около глезените си. Вдигнах поглед, изненадана къде ме е довело тялото ми, без мисълта да го направлява.
Мостът „Лонгфелоу“. Той се простираше над реката, свързвайки Бостън с Кеймбридж на около километър по-нататък. И се издигаше на сто и петдесет метра над главата ми, където течеше сутрешният трафик, участниците в който не съзнаваха какво се беше случило само преди часове на това място.
Покрай мен премина университетският отбор по гребане. Гигантите, хванали греблата, ме върнаха към реалността.
Какво правех тук? И защо? Вярно, Колин Милтън Купър се беше удавил, скачайки в реката. Да, възможно е сърцето му да е било разбито от някое момиче само преди няколко дни. Това обаче не означава задължително, че Рейна и Зара… че те имат нещо общо с всичко това…
Саймън. Взех да ровя трескаво в раницата си за мобилния телефон. Още не бях отговорила на неговите обаждания, но сега повече отвсякога имах нужда от гласа му. Исках да чуя как ме убеждава, че това е невъзможно; че няма как те да имат нещо общо с това, защото са напълно, тотално, на сто процента…
Мъртви. Явно и батерията му беше мъртва, защото веднага се включи гласовата поща.
Затворих капачето на мобилния си телефон и се загледах във водите на реката, търсейки — надявайки се — за някакъв знак. Проблясване на светлина, внезапен плясък, чифт сребристи очи. Нещо да ми подскаже, че онова, за което мислех, е възможно; че не полудявам.
Без да се замислям, едва усещайки как ледената вода се просмуква в чорапогащника ми, направих крачка, после още една. Водата стигна до коленете, мокрейки краката ми.
Можех да го направя. Бях ги спряла веднъж, можех да го направя пак.
Не успях да стигна много далече, защото нещо силно и бързо се вряза в стомаха ми, изкарвайки въздуха от дробовете ми. Опитах да се противопоставя, протегнах ръце срещу тази сила и зарових пети в тинята, но то беше по-силно от мен.
— Спри! — казах задъхано. — Моля те, нека да…
Прасците ми се блъснаха о нещо и аз се олюлях назад, падайки върху лявото си рамо. От болката ми прималя, пред очите ми се спусна бяла завеса от светлина и за миг забравих какво трябваше да правя.
— Всичко е наред! — каза успокоително мъжки глас.
С отслабването на болката постепенно започнах да виждам отново и реката бавно се върна на фокус. Виеше ми се свят и ми трябваше известно време, за да осъзная, че нечия ръка е обвита около кръста ми и крака, обути в панталони цвят каки, се издигат пред мен като крепост.
— Добре си…
Сърцето ми подскочи.
Саймън. Въпреки всичко, което му казах, въпреки че не отговарях на обажданията и съобщенията му… той беше тук. Бил е толкова разтревожен, когато не е успял да се свърже с мен, че е изминал целия път от „Бейтс“ дотук, за да провери какво става.
Стискайки клепачи, за да не позволя на сълзите да рукнат по бузите ми, аз застанах на колене, извих се настрани и обвих ръце около него.
— Благодаря ти — прошепнах във врата му.
Ръцете му закрилнически обвиха гърба ми. Без да обръщам внимание на тъничкото предупредително гласче в главата си, леко се издърпах и го целунах.
Устните му се стегнаха.
— Всичко е наред — изрекох само с дъх. — Добре съм.
Устните му още се колебаеха дали да отвърнат, макар да станаха малко по-уверени и се отпускаха с всяка моя следваща целувка. Скоро целувките ни станаха по-настойчиви, по-силни, докато съвсем забравих къде се намираме и защо сме тук. Когато той легна на земята и ме придърпа нежно към себе си, дори не отворих очи да видя дали някой ни гледа. Не ме беше грижа.