— Съжалявам. — Устните ми бавно се придвижваха по бузата му към ухото. — Не знам какво си бях въобразила.
Той ме притисна още по-близо до себе си и ръцете му пропълзяха от талията към бедрата ми.
— Липсваше ми… толкова много.
Ръцете му замряха.
— Какво?
Дъхът ми секна. Отворих очи. Бавно се надигнах. Забелязах яката на бялата риза. Морскосиният блейзър. Избродираният със сърма герб.
— Нали се видяхме в училище само преди десет минути.
Очите ми щяха да изхвръкнат, когато срещнаха неговите. Те не бяха кафяви, топли и утешителни.
Защото не бяха очите на Саймън.
Бяха очите на Паркър.
Глава 17
— Пък аз си мислех, че Зет е ексхибиционистка.
Сравнението със Зара ме накара рязко да извия волана, който стисках здраво от близо час, откакто тръгнахме от Бостън за Мейн.
— Извинявай — каза Пейдж. — Това обаче може да се приеме за добър знак, нали? Сега вече мога да споменавам за ППЧ на мъртвата си сестра в съвсем нормален разговор.
Съсредоточих се върху дишането си и върху шофирането по права линия. Не исках да тревожа Пейдж, затова не й казах какво се е случило с мен. Така смятах за редно, но с всеки изминал ден ми беше все по-трудно да го тая в себе си.
— ППЧ? — попитах.
— Публична проява на чувства. — Тя съсредоточено изучаваше дисплея на мобилния си телефон. — Пръстите на ръцете и краката на цял футболен отбор няма да стигнат, за да се преброи колко пъти съм я виждала да се чука със случайно забърсани момчета. Но дори тя имаше някаква мярка. — Пейдж ми хвърли бърз поглед. — Когато работата опреше до ППЧ. Не когато става дума за живот и смърт. Очевидно.
— Кой тогава няма мярка? — попитах, посягайки към бутилката с вода в поставката за чаши между двете предни седалки.
— Паркър Кинг.
Отново рязко завъртях волана — този път обаче отворената бутилка с вода беше в скута ми.
Пейдж ми подаде пакетчето с хартиени кърпички, останали на таблото след последното спиране на бензиностанция, протегна се и хвана волана.
— Искаш ли аз да карам?
— Не. — Попих разлятата вода, напъхах мокрите кърпички в найлоновото пликче за отпадъци и отново хванах волана.
— Защо го каза? Искам да кажа онова, за Паркър Кинг.
Тя ми протегна телефона си. Погледнах го, после преглътнах и вперих очи в пътя.
— Заради това. — Тя дръпна телефона, за да хвърли още един поглед на дисплея. — Гадно, а?
Опитах се да кажа, че и аз мисля така, обаче едва успях да кимна. Но и това беше предостатъчно, като се има предвид, че ставаше дума за снимка, на която Паркър лежи проснат на земята, а аз съм върху него.
— Чудя се кое ли е момичето. — Пейдж присви очи и поднесе телефона съвсем близо до лицето си. — Той се вижда съвсем ясно, но нейното лице е скрито от косата.
Да благодарим на Бог и за дребните му милости. Добре че същия ден бях оставила пуловера на Саймън вкъщи, за пране. Ако го бях облякла, Пейдж — а и всеки друг в „Хоторн“ — би ме разпознал веднага.
— Представа нямам — отговорих. — Кой ги е снимал?
Тя хлопна капачето на телефона и го пусна в чантичката си.
— Кой знае. Но снимката я пуснаха „Хрътките“ — клюкарският сайт на училището. Абонирана съм при тях за спешните съобщения — според мен това е добър начин да опозная новите си съученици.
Аз също знаех за „Хрътките“, но никога не бях влизала в техния сайт.
— От тоя сайт може ли да разбереш и имената на хората?
— Обикновено да. Но не и за тая снимка — под нея пише само: „Най-щастливата двойка в Хоторн“; явно който и да е снимал, не е от нашето училище, защото всички познават Паркър. Но се обзалагам, че е въпрос на време някой да ги разпознае и да напише имената. — Тя замълча. — Ааа, Ванеса…
— Ъхъ.
— Ако исках да летя, щях да взема самолета.
Погледнах скоростомера — стрелката се колебаеше около сто и двайсет мили в час.
— Извинявай — казах и дръпнах крак от педала на газта. — Май съм малко разсеяна днес.
— Сигурна ли си, че държиш да шофираш сама чак до Уинтър Харбър? Не е ли по-добре да се обадя на Райли къде сме и той да ни вземе?
— Добре съм. Честна дума.
Тя окуражаващо стисна коляното ми. Продължихме да пътуваме в пълно мълчание, а аз се опитах да се съсредоточа върху пътните знаци и да не обръщам внимание на бумтящото си сърце, което ускоряваше ритъма при всеки следващ завой. Сигурна бях, че Пейдж щеше да ме предупреди, ако Райли е споменал нещо за Саймън и намерението му той също да дойде в Портланд… Ами ако е променил намерението си? Какво ще стане, ако в последния момент е решил да се види очи в очи с мен? Тогава какво ще му кажа? Особено сега, когато бих дала мило и драго да върна вече казаното назад?