Едва имах време да формулирам тия въпроси в главата си, камо ли да им намеря отговор. Ресторантът, в който трябваше да се видим с Райли, се оказа много по-близо до магистралата, отколкото предполагах, и не след дълго ние вече влизахме в полупразния паркинг. Щом ни видя, Райли се подаде иззад предния капак на джипа си и ни помаха.
— Сигурна ли си, че това не е грешка? — меко попита Пейдж.
— Какво имаш предвид?
Тя ме погледна, а очите й внезапно станаха тъжни и загрижени.
— Дето излизам с друго момче, нищо че сме само приятели. — Тя замълча. — Не съм ли ужасна, че чаках с нетърпение днес да видя Райли?
Спрях колата, протегнах се към нея и я прегърнах силно.
— Невъзможно е някога да станеш ужасна.
Все още бяхме прегърнати, когато Райли почука на прозореца откъм нейната страна.
— Здрасти, сладурано — поздрави, когато Пейдж отвори вратата. После се надвеси и бързо я целуна по бузата, а на мен ми се усмихна бегло. — Ванеса.
— Здрасти — отговорих.
Той заби поглед в краката си. Пейдж ме погледна намръщено. Хвърлих поглед зад тях и усетих едновременно облекчение и разочарование, когато никой друг не слезе от джипа.
— Да си прекарате страхотно — казах, стараейки се гласът ми да прозвучи бодро. — Пейдж, ще се видим тая вечер в Уинтър Харбър.
Лицето й остана загрижено, но въпреки това тя взе чантата от пода и хвана дръжката на вратата.
— Поне се опитай, като натискаш педала, да не стигаш трицифрено число.
— Дадено.
Наблюдавах ги, докато прекосяваха паркинга. Той непринудено, с лекота хвана ръката й, а тя се стегна и хвърли поглед през рамо към мен. Помахах, направих й знак да се обърне напред и потеглих, преди да съм ги притеснила с още нещо.
Не беше тяхна вината, че Саймън ме мрази.
Аз си бях виновна.
Старият термометър на волвото показваше петнайсет градуса, което значеше, че навън сигурно е около четири. Въпреки това свалих прозореца докрай и пуснах климатика. Колкото повече шофирах, толкова по-горещо ми ставаше, докато накрая потта рукна и дрехите прилепнаха за тялото ми. Но не спрях да купя още вода. Страхувах се, че спра ли веднъж, няма да продължа на север към Уинтър Харбър, а ще тръгна на запад, към „Бейтс“.
Пътят, който обикновено изминавах за три часа, сега ми отне само два. Профучах покрай табелата с форма на лодка, приветстваща ме с добре дошла в Уинтър Харбър, и влетях в града по главната улица. Намалих, чак когато наближих паркинга при ресторанта на Бети. Спрях там.
Извадих телефона от чантичката си и сърцето ми се сви, когато видях, че няма никакви нови съобщения.
„Сигурно ме мразиш. Не те виня за това.“
Едва бях сложила точката на второто изречение и започнах да трия думите.
„Съжаляват, че не се обадих по-рано.“
Изтрих и това съобщение и вперих поглед в тъмния дисплей на телефона. След последния ни разговор, когато изхвърчах от „Бийнъри“, а Саймън потресен остана да седи на масата, думите не идваха никак лесно.
„Здравей. Как си?“
Натиснах бутона за изпращане преди да съм размислила, после се загледах в екрана, очаквайки да получа съобщение. След няколко минути проверих дали успешно съм изпратила есемеса и включена ли е гласовата поща. Всичко си беше наред.
Пъхнах телефона в джоба на джинсите си, излязох от колата и вдигнах ципа на якето. В Уинтър Харбър беше десетина градуса по-студено, отколкото в Портланд, и вятърът сякаш навяваше снежинки по изпотената ми кожа. Пред служебния вход пооправих косата си, вързана на конска опашка, и потупах лицето си с ръце, надявайки се хората да предположат, че съм се зачервила от студа.
— О, гражданката! — възкликна Луис, главният готвач, когато влязох в кухнята. — Как я карате там — здраво учене и още по-здраво купонясване, а?
— Нещо такова. — Усмихнах се, припомняйки си първия път, когато влязох в ресторанта на Бети това лято след една почти безсънна нощ в къщата ни край езерото.