От погребението на Джъстин бяха минали два дни и за първи път бях съвсем сама в Уинтър Харбър. Дойдох при Бети за закуска и най-вече да се слея с тълпата непознати туристи. Когато казах на Гарет, момчето на паркинга, че съм изкарала тежка нощ, той помисли, че страдам от махмурлук и накара Луис да ми приготви специален кулинарен лек. Оттогава това се превърна в тема на постоянни закачки и подигравки с мен.
— Извади късмет. Току-що усъвършенствах рецептата за пикантните тиквени понички. Същински мехлем за всичко, което те мъчи. — Той взе една вилица, откъсна с нея част от поничката в тигана, подложи ръка отдолу и я поднесе към устата ми.
— Страхотно — казах, вдъхвайки аромата на топлото сладко парче, — вече се чувствам значително по-добре.
— Разбира се, че ще се почувстваш по-добре. — Луис пусна вилицата в джоба на престилката си и кръстоса ръце на гърдите. — Казвай сега какво не е наред, ама честно.
Вдигнах ръка към лицето си.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че е октомври. По това време би трябвало да си кюташ в баровската къща в Бостън, да си четеш баровските книжки и да се готвиш за баровския колеж. — Той огледа кухнята, после дойде по-близо до мен и сниши глас. — Заради Бети е, нали?
Сърцето ми подскочи.
— Тревожиш се за нея — продължаваше той. — С всички е така. Не е идвала тук от седмици, а всеки път, когато пристигне нейният приятел — как му беше името? Мортимър? Или Луцифер?
— Оливър.
— Точно така. Та, всеки път като дойде тук, е блед като призрак и се тресе, сякаш наистина е видял привидение. А щом го попитаме как е Бети и скоро ли се връща, млъква като мида и си тръгва.
— Защо?
— Ако знаех защо, сладурче, щях да сменя черпака с кристално кълбо. Един господ знае колко щях да спечеля, ако можех да решавам малките проблеми на богатите туристи.
— Е, щом видя Бети, ще й предам колко липсва на всички в ресторанта — казах, отбелязвайки си наум да поговоря по-късно с Пейдж за Оливър.
След като Луис ми разказа всички новини около хората от персонала (включително и за Гарет, който се беше върнал в колежа, но не пропускал да ме спомене в имейлите си) и ме натъпка до насита с топли кифлички и прясно изцеден портокалов сок, аз си поех дълбоко въздух и зададох въпроса, заради който всъщност бях дошла.
— Та, като стана дума за баровски книжки… спомняш ли си малката книжарничка в покрайнините на града?
Той не вдигна поглед от тенджерата, в която бъркаше нещо.
— Да не говориш за „Страната на Катър“?
— Сигурно. — Бети не ми беше споменала име.
— Чувал съм само за една книжарница. Не живеех в Уинтър Харбър, когато са я отворили, но я знам, защото местните още приказват за нея. Хората бяха толкова разстроени, когато изгоря, че после седмици наред не четяха.
Когато изгоря ли? Бети беше пропуснала и тази важна подробност. А живееше в Уинтър Харбър повече от шейсет години, така че няма как да не е знаела. Дори да е пропуснала някак самото събитие, местните трябва да са й разказали — най-малкото Оливър, тукашен жител и историк на града, й е споменал.
Тогава защо не ми каза за пожара? Или пък Оливър — нали беше в стаята, когато заговорихме за книжарницата.
— Имаш ли представа какво се е случило със собственика? — попитах.
— Предполагат, че е била в мазето да подрежда някакви книги и не е могла да се спаси. Книжарничката беше толкова далече от града, че никой не разбра за пожара, докато вече не беше прекалено късно. Когато всичко свърши, нямаше и следа от тялото.
Тъкмо се канех да попитам дали знае кога точно е станало, когато вратата към ресторанта се отвори и през нея влетя кисел сервитьор. Луис потъна в задълбочен разговор около специалитетите за закуска, затова махнах за довиждане и се измъкнах навън.
Сега въздухът беше дори по-студен. Пъхнах ръце в джобовете си и наведох глава срещу вятъра. Бързайки към колата, се опитвах да осмисля току-що наученото и се чудех кого още мога да разпитам за допълнителни подробности.
Ако Бети знаеше нещо повече от онова, което ми каза, явно нямаше желание да го споделя. Това означаваше, че и Пейдж няма да може да ми помогне. Оливър също не би споменал нещо, което Бети не иска да знам. Господин и госпожа Кармайкъл сигурно щяха да попълнят някои празнини в моята информация, но в момента нямах особена охота да разговарям с тях. Същото важеше и за Кейлъб, който най-вероятно щеше да тръшне вратата под носа ми, като ме види. Саймън със сигурност би провел разследване, докато не се добере до онова, което искам да знам. Точно сега обаче не можех да го моля за услуга, без да му обясня защо ми трябва такава информация. И преди да съм се извинила.