А можеше и да не ми помогне. Една бърза справка с мобилния ми телефон показа, че още не е отговорил на моето съобщение и явно няма желание да разговаря за каквото и да било.
Тъкмо пуснах телефона обратно в джоба си, когато чух наблизо да се затварят вратите на кола.
— Да не ме будалкаш нещо? — настояваше мъжки глас. — Моля те, само кажи, че това е някаква сбъркана идея за тъпа шега — да изкараш акъла на твоя старец за Хелоуин, така ли?
Стигнах колата, хванах дръжката на вратата и погледнах над покрива. На около двайсетина метра от мен, мъж на средна възраст с панталон цвят каки, кафяво велурено палто и шапка на „Ред сокс“ стоеше зад лъскав черен лендровър и така размахваше ръце, сякаш джипът беше самолет, който трябваше да бъде насочван, докато се приземи. Онзи, който го беше разстроил, седеше на мястото до шофьора и не се виждаше.
— Е, поздравления. Току-що с твоята глупост го издуха.
Мъжът внезапно се обърна. Аз бързо отворих вратата на колата и се тръшнах на седалката. В огледалото за обратно виждане продължих да го наблюдавам как лае нещо по телефона, докато върви към входа на ресторанта. На няколко крачки след него с наведена глава вървеше някакъв тийнейджър, а в ушите му се виждаха малки бели слушалки. Проследих с поглед тънките кабели чак до познатата кожена чанта.
— Паркър!
Той рязко вдигна глава. Аз мигом се сниших на седалката. Стиснах здраво очи, чудейки се какво ли прави тук. Лятото свърши, пък и половината залив още беше замръзнал; единствените туристи, които идваха в Уинтър Харбър по това време, бяха любителите на есента, пристигнали да снимат колоритната окраска на дърветата, но Паркър не ми изглеждаше такъв.
Изчаках още няколко секунди, после се огледах предпазливо. С облекчение забелязах, че никой не стои до моя прозорец или близо до колата, изправих се на седалката, запалих мотора и натиснах газта.
Библиотеката на Уинтър Харбър се намираше в другия край на града. Докато карах по познатите улици, си припомних кога за последно ходих там. И защо. Тримата със Саймън и Кейлъб отидохме да говорим с Оливър — един от редовните посетители, в деня, когато разбрах, че той е голямата любов на Бети. Тогава се надявахме, че от него ще научим нещо повече за семейство Марчанд, включително за Рейна и Зара, които подозирахме, че са причина за смъртта на Джъстин и на другите мистериозни удавници. Той отговори на много от нашите въпроси и предизвика още повече, които никога не бихме се сетили да зададем, като ни разкри, че всички жени от това семейство са сирени.
Заради странното поведение на Оливър в последно време никак не ми се искаше пак да разговарям лично с него. Но онова, което не можех да науча пряко от него, се надявах да разбера от неговата многотомна „Пълна история на Уинтър Харбър“.
На паркинга пред библиотеката имаше само още една кола — реших, че трябва да е на библиотекарката Мери. Паркирах близо до централния вход, изключих звука на телефона, като го оставих само на вибрация, пъхнах го в джоба на джинсите и влязох вътре. Махнах на Мери, която очевидно не ме помнеше от посещенията през лятото, и тръгнах към малката секция с книги за местния край, където бяха четирите тома на Оливър Савидж. Доскоро Мери ги държеше скрити при нея, за да престане Оливър да пита защо никой не ги заема, но сега той явно си имаше по-големи грижи.
Взех книгите и се настаних в читалнята близо до голямата камина. През лятото им бях посветила немалко време, търсейки информация за внезапно връхлитащите урагани и свързаните помежду си няколко случая на удавяния, но така и не си спомнях да съм попадала на нещо за „Страната на Катър“. Причината за това обаче можеше и да е, че не съм знаела какво да търся.
Не открих нищо в първите три тома. В четвъртия, в статията за успешния местен бизнес, видях кратък параграф — същия, в който беше споменат и ресторантът „Рибената чорба на Бети“. Частта за книжарницата беше още по-кратка от тази за ресторанта.
„Страната на Катър, уютна книжарничка, разположена в покрайнините на Лоулор Трейл, отваря врати през май 1990 г. и предизвиква възторжени критики и голямо одобрение. Собственичката, новопристигналата в Уинтър Харбър Шарлот Блу, предлага на посетителите нови книги, а също стари и редки издания, в предразполагаща и приветлива обстановка. Книжарницата, която скоро се превръща в любимо място както за местните хора, така и за туристите, изгаря при пожар през ноември 1993 г. Причината така и не е установена, а «Страната на Катър» повече не е възстановена.“