Това, естествено, не значи, че ще се правя сякаш край реката нищо не е станало. И оттук към третата причина: ще обясня грешката си и ще помоля Паркър да накара „Хрътките“ да свалят снимката от техния сайт, преди да е станало още по-зле.
Тия причини ми се виждаха съвсем сериозни и разумни. За съжаление, когато спрях колата на паркинга на курортния и спа комплекс „Фар“, те не ми помогнаха да избегна чувството за вина.
— Тези дойдоха заради теб.
Вдигнах глава. Паркър стоеше на горната палуба на двуетажна яхта с бутилка вино и две чаши в ръка.
— Не се шегувам — продължи. — Толкова дълго стоиш там, че охраната се обади да попита нямам ли нужда от помощ.
Погледнах през рамо. Двама мъже с униформи на курортния и спа комплекс „Фар“ ме наблюдаваха от спряла наблизо голф количка.
— Аз не пия — казах, като се обърнах пак към него.
— Аз също.
Очаквах да се разсмее, или поне да се усмихне, но нищо такова не стана. Повтаряйки наум, че това е бил най-добрият вариант за вечерта, се насилих да тръгна по кея и да мина по рампата на яхтата. Той ме посрещна горе, сега ръцете му бяха свободни и протегнати към мен.
— Това не е среща — казах.
— Ти си имаш гадже.
Това също беше казано без следа от усмивка. Леко разколебана — нямах намерение да го опровергавам — аз поех ръката му и се качих на палубата. В мига, в който стъпих на борда, той ме пусна и пое към каютата. Последвах го — най-вече защото май изобщо не му пукаше дали вървя след него.
— Изглежда, тук всичко е приготвено за зимата — казах, когато влязох вътре. Мебелите в двете подобни на апартамент помещения бяха покрити. Единственото, останало извън белите чаршафи, бяха барът, два стола и телевизорът.
— Така и не сме я разопаковали още. — Той извади две бутилки минерална вода от хладилника и ми подаде едната.
— Тогава защо ще го правите тепърва? — попитах.
Той бръкна в кошчето за отпадъци до бара и измъкна от там червен памучен пуловер.
— Годишен риболовен фестивал „Царски живот“ — прочетох гласно надписа върху него.
— Известен също и като двата дни в годината, в които баща ми разчиства деловите си ангажименти за някои срещи на четири очи с особено важно значение. Така подрежда нещата, че да може да контролира всичко останало по мейла и с мобилния телефон. Освен това неговата асистентка се сдобива с куп сувенири, което придава допълнителна тежест на събитието.
Той запрати пуловера обратно към кошчето. Дрехата се приземи върху няколко бутилки с вино.
— Той сега тук ли е? — попитах. — Да не е на горната палуба?
— Вече не. В момента е в комплекса, вечеря. След гурме фиестата с омари ще се оттегли в къщата ни на брега и ще зяпа спортни канали, докато не изпадне в алкохолно вцепенение.
— Ти защо не си с него?
Той ме погледна и леко присви очи.
— Извинявай. Това не е моя работа, представа нямам защо…
Звън на телефон ме прекъсна. Паркър извади мобилния от джоба на панталона си, каза на онзи, който се обаждаше, да се качи на борда и затвори. Преди да реша как да продължа разговора, вратата се отвори и човекът влезе.
— Поръчах една със сирене и една с чушки. Дано ти хареса. — Паркър плати на разносвача на пици, а на мен бегло се усмихна. — Може да платиш своя дял, ако настояваш. Щом като не е среща.
Преди няколко минути тази усмивка в комбинация с вбесяващата двойна пица щяха да ме изстрелят право към волвото на паркинга. Сега обаче това ми подейства успокоително. Окуражаващо. От малкото, което спомена за баща си и за техния съвместен уикенд, ми стана ясно, че просто има нужда от компания — и то не точно от моята компания.
Решихме да ядем навън и аз се качих след него на горната палуба. Той се упъти към носа. Не ми подаде ръка, нито се обърна да погледне идвам ли след него, затова прескочих веригите без ни най-малко колебание.
— Хубава гледка — казах, когато застанах до него. Светлините в центъра на Уинтър Харбър блещукаха оттатък залива.
Той остави пицата, взе си парче и седна на ръба, провесил крака отвън.
— Защо не каза, че пак ще идваш насам?
Седнах на няколко крачки от него, опрях гръб о парапета и притиснах колене към гърдите си.