— Не съм го планирала. Проверявам семейната ни къща при езерото.
Кимна. Хранехме се мълчаливо, той беше впил поглед в тъмния хоризонт, а аз се питах за какво ли си мисли в момента. Изглеждаше някак разсеян, отчужден. Каквото и да бе станало между него и баща му, изглеждаше доста сериозно. Канех се да отворя дума за случката край реката, но прецених, че сега не му е времето. Не исках да му развалям настроението още повече, пък и изясняването на нашите отношения не беше спешно, тъй като очевидно аз бях последното, което занимава ума му. Накрая, вместо да се опитам да го поставя на място, аз все повече се чудех как да го накарам да се почувства малко по-добре.
— Е — казах накрая и сърцето ми ускори ударите си, — скоро ще трябва да подаваме документи за колеж.
— Така разправят.
— Ти реши ли вече къде ще отидеш?
— Имаш предвид след като завърша и като взема лодка — истинска лодка, не такъв плаващ дворец — с която да се спусна надолу по Източното крайбрежие, а после да се върна обратно покрай Западното крайбрежие? И след като съм спирал на случайно избрани места и съм се срещал с хора, които и хабер си нямат кое е семейството ми и кой съм аз? След година, а може и повече?
Замълчах за миг.
— Да.
— Не, още не съм решил. Най-вероятно накрая обаче ще се озова в Принстън. Успехът ми не е достатъчно висок за там, но баща ми има връзки.
— Чух, че техният кампус бил много красив.
Той отсечено се изсмя.
— Разбрано, госпожице Мълиган.
Гореща вълна обля лицето ми. Зарадвах се, че е тъмно и не може да го забележи.
— Ами ти? — попита. — В аления прилив ли ще се влееш? Или ще лаеш като булдог и ще ревеш като лъв?
Докато той изреждаше талисманите на Бръшляновата лига, аз зареях поглед над залива, припомняйки си едни други светлини, които разпръскваха мрака преди няколко месеца.
— Нито едно от тези.
— Е, тогава значи ще е някой колеж по изкуствата. Стимулиращо за ума, но крайно непрактично — каза, понижавайки глас, сякаш повтаряше нещо, което беше чувал много пъти досега. — Значи така, сигурно „Уилямс“. Или пък „Амхърст“. А защо не изпълниш мечтата на Мат Харисън да те види в „Бейтс“?
— Няма да постъпвам в колеж. — За първи път казвах това гласно; за първи път го признавах пред друг, освен пред себе си. Почти очаквах госпожица Мълиган да се втурне на яхтата, да ме хване за раменете и да ме разтърси, за да се осъзная.
— Но ти учиш в „Хоторн“ — каза Паркър.
— Е, и?
— Всеки, който учи в „Хоторн“, после отива в колеж. Нали за това родителите ни пръскат толкова пари — да осигурят нашето бъдеще, преди още да сме си помислили за него.
— Е, в такъв случай явно ще наруша традицията.
Той ме погледна, този път наистина ме погледна — за първи път, откакто бях дошла.
— Заради онова, което се случи със сестра ти ли?
Предположението му беше невярно, но реших да му дам шанс да зададе въпросите, които останалите задаваха само негласно.
— Заради това, че не виждам смисъл — казах.
— Как реагираха вашите, когато им каза?
— Казаха, че това си е моят живот и че уважават и подкрепят решението ми. — Точно това е очаквала да чуе Джъстин, ако беше събрала кураж да им каже истината. — Казаха, че ще ме обичат, каквото и да стане.
Гласът ми секна при последната дума. За щастие, дори и да го забеляза, Паркър не каза нищо. Той просто впери поглед в невидимия хоризонт и ме остави да се съвзема.
— Днес, когато баща ми получи имейл от треньора по водно поло, че напускам отбора — проговори след известно време Паркър, — той каза, че не ми позволява да си правя такива шеги с него. Каза, че освен фамилното име, водното поло е едно от малкото неща, които работят в моя полза… И че заради него се гордее с мен.
Дори да бях изненадана от факта, че напуска отбора, това мина на заден план заради начина, по който е реагирал баща му. Родителите ми щяха да са разстроени, когато най-накрая им кажех, че няма да продължа в колеж, но въпреки това щяха да мислят какви ще са последиците за мен, не за тях.
— Знаеш ли какво ще каже той, ако само намекна, че не съм сигурен дали да продължа в колеж? Ако споделя с него, че не съм сигурен дали това е най-добре за мен?
Очите ни се срещнаха. Очаквах в погледа му да пламти гняв, но той гледаше тъжно, без живец.
— Ще ме изгони и ще ми заповяда да не се мяркам пред очите му без доказателство, че съм кандидатствал и съм бил одобрен в някой от посочените от него колежи. — Той отклони поглед към водата. — Даже не знам кое е по-лошо. Да ме изритат… или да съм толкова изплашен, че да не смея да кажа онова, което той не иска да чуе. — Той се поколеба. — Ти си най-смелият човек, когото познавам, Ванеса Сандс.