— Всъщност…
Прекъсна ме внезапно вълнение, от което яхтата изведнъж пропадна, после отскочи нагоре. Дойде така изненадващо, че трябваше да се вкопча в парапета, за да не падна във водата. В следващата секунда дълга тясна моторница изрева покрай нас и излезе от пристанището. Взирайки се в тъмното, по-скоро се досетих, отколкото разчетох името й, изписано върху кила: „Дълбини или умри“.
Още стисках студения метал, когато дочух тъп звук, при който фибростъклото под мен завибрира. С усилие откъснах очи от развълнуваната вода и погледнах в посоката, откъдето идваше звукът — видях Паркър да стои там, останал само по панталон върху себе си. Погледът ми направи дъга от голите му гърди към ризата, обувките и чорапите, струпани в краката му, после се устреми към мигащите светлинки оттатък залива.
— Какво правиш? — попитах, стисвайки още по-здраво перилата.
— Ще поплувам.
— Водата е ледена.
Той пристъпи вляво, точно срещу мен.
— Не съм го правил, откакто напуснах отбора. Това е единственото, което ми липсва.
Не можех да откъсна очи от златистата му кожа. С всеки удар на сърцето белите петна пред очите ми се увеличаваха.
За щастие, понеже не можех по своя воля да откъсна очи от него, накрая той сам излезе от полезрението ми. Усетила отново сили, пуснах парапета, изправих се и тръгнах заднешком, а маратонките ми поскръцваха по фибростъклото.
— Трябва да вървя — казах, вперила поглед в гърдите му, когато се обърна към мен. — Стана късно.
— Осем часът е.
— Саймън, моят приятел, ще се обади всеки момент. Не искам да го изпусна.
— Добре де, почакай — каза Паркър, тръгвайки след мен. — Ще те изпратя.
— Не!
Той спря. Очите ми най-сетне се вдигнаха до лицето му, обтегнато от недоумение.
— Добре съм — продължих, опитвайки се да звуча естествено. — Благодаря ти за пицата. Ще се видим в училище.
Завъртах се на пети, минах напряко през носа на яхтата и прескочих веригата. Чак към средата на палубата, когато бях сигурна, че Паркър не може да ме види, хукнах без да се крия. В момента, в който стигнах рампата към кея, чух плясък откъм носа.
Затаих дъх и се ослушах. За шум от разплискана вода, удари на крака, загребване с ръце.
Нищо. Даже вълнението, предизвикано от моторницата, беше утихнало и водата в залива, която само преди секунди напираше от всички страни на яхтата, беше неподвижна.
Пред очите ми отново изникна „Дълбини или умри“, дебел черен надпис, извит като закривен пръст, който примамва нищо неподозиращите плувци да приближат. Спомних си за гмуркачите, които се бяха натъкнали на ледения гроб. Почувствах същия натиск в корема, какъвто усетих и когато Паркър ме измъкна от реката.
— Не го прави — казах си, отстъпвайки заднешком от рампата. — Той си е добре и така. Просто го остави на мира — и него, и другите.
Но не го направих. Върнах се обратно на палубата двойно по-бързо, отколкото бях слязла.
— Паркър? — прошепнах, оглеждайки гладката повърхност на тъмната вода. — Паркър! — повторих, този път по-високо.
Тъкмо щях да се втурна в каютата, за да потърся фенерче, когато с ъгълчето на окото си мярнах нещо дълго и плоско. То се носеше недалече от яхтата към средата на залива като плевей, подмятан от течението.
Стрелнах се към борда и се надвесих през парапета, за да го огледам по-добре. Когато смътно различих профила на Паркър, се втурнах обратно на палубата, смъкнах един спасителен пояс с надпис „С. С. Бостончанин“ от стената и побягнах обратно към парапета. Водата беше черна като небето, но въпреки това си представих повърхността осветена от дългите снопове светлина, идващи от дълбините, както стана при атаката на сирените това лято. След това, призовавайки атлетическите умения на Джъстин и всичките си сили, замахнах широко с пояса и го запратих далече във водата.
Поясът падна с плясък на няколко крачки от Паркър. Той обаче не помръдна.
„Нали се сещаш как водата от време на време покрива ушите ти, когато се отпуснеш по гръб върху повърхността на езерото? Тогава в един момент чуваш всеки шум наоколо, а в следващия всичко е заглушено. И това е нещо такова.“