Саймън. Така ми беше описал въздействието на Зара над него, когато останаха сами в гората… и което Паркър явно чувстваше в момента. Потопен в ледената вода. Това можеше да го убие, ако нещо не му попречеше.
— Паркър! — изсъсках.
Нищо.
Вкопчена в парапета, се заоглеждах за проблясъци светлина или други признаци на живот под гладката повърхност. Ако и той е омагьосан от сирените, какво ли ще стане да скоча след него във водата? Плувах добре и можех да се измъкна на една сирена, но щях да съм беззащитна пред повече от тях.
Охраната. Сигурно още бяха на паркинга и наблюдаваха какво става на борда на „С. С. Бостончанин“, за да са сигурни, че нещо няма да се обърка. Можех да ги потърся, да им кажа истината — че Паркър е решил да поплува и сигурно е ранен — и да ги оставя да поемат нещата в свои ръце оттук нататък. Но ако те не бяха достатъчно бързи, или пък сирените са прекалено силни, тогава трима мъже…
Погледът ми попадна на разпенения участък от повърхността.
Той беше изчезнал. Доскоро лежеше там, вкочанен и неподвижен като труп… А после се преобърна и се загуби, потъвайки с главата надолу.
— Не. — Не поглеждах встрани, докато събувах маратонките си и събличах сакото и пуловера. — Не, не, не.
За кратко се поколебах, преди да смъкна и джинсите и да ги хвърля до мен. Останала само по тениска и бельо, аз се покатерих на парапета, прехвърлих се през него и бавно се спуснах от другата страна. Пръстите на краката ми щръкнаха във въздуха отвъд борда, а ръцете ми започнаха да се хлъзгаш по перилата, които сега бяха зад мен. Затворих очи, поех дълбоко влажния солен въздух и си представих как Паркър превързва коляното ми в градския парк на Бостън.
После скочих.
Рязкото потъване в солената вода ми подейства ободряващо, но водата около мен беше непрогледно черна. Можех да греба с часове, но след като не виждах дори ръката пред лицето си, как щях да открия Паркър.
Направих салто и се приготвих да се издигна към повърхността, когато нещо се вкопчи в глезена ми.
Крясъкът ми предизвика заслепяващ облак от балончета. Започнах да ритам и да се дърпам, но онова, което ме държеше, успя да ме завлече на няколко метра надолу, преди да ме пусне. Щом се почувствах свободна, размахах крака и заплувах из залива, оглеждайки мрака за Рейна, Зара или някоя от другите сирени на Уинтър Харбър.
Толкова съсредоточено наблюдавах всичко под себе си, че не забелязах тялото насреща, преди да блъсна глава в гърдите му и ръцете му да обвият раменете ми.
Започнах да извивам тяло и да се дърпам, но без полза. След секунди главата ми отново беше над водата.
— Паркър! — опитах да го отблъсна. Този път той ме пусна. — Какво ти става!
— Какво ми става ли? — Той изплю нагълтаната вода, изтри очи и отметна назад косата си. — С теб какво става?! Най-напред побягна, сякаш някой те гони по петите, после се връщаш, хвърляш се във водата и за малко да се удавиш. Ако не бях се оказал наблизо…
— Не съм се давела — прекъснах го, преди да си дам сметка защо мисли така. За разлика от другите хора, на мен не ми се налагаше да излизам на повърхността за въздух и доста време бях останала под вода, преди да ме хване. На него очевидно му се е сторило, че прекалено дълго съм се задържала там. — Освен това скочих във водата, защото ти изчезна.
Докато говорех, той клатеше енергично глава, готов всеки момент да ме опровергае… но после изведнъж замря.
— Помислила си, че съм в беда?
Обърнах се и заплувах към яхтата.
— Забрави.
Той на мига се озова до мен.
— Нямам намерение да го забравям. С мен всичко беше наред — просто гърбът ми се схвана от студа и се гмурнах под вода, за да раздвижа мускулите си, но…
Той продължаваше да говори, но аз вече не го слушах. Спрях да загребвам с ръце и стиснах с длани главата си, защото внезапно ми се зави свят, сякаш съм попаднала в пропелера на някоя яхта и сега потъвах дълбоко под водата. Болката беше толкова режеща, че не бях способна едновременно да се оттласквам с крака и да дишам.
Ако до мен не беше Паркър, който отначало плуваше редом, а после отдолу, преметнал едната си ръка през гърдите ми и стиснал здраво рамото ми, сигурно щях да потъна чак на дъното на залива.
— И сама мога — изпъхтях, когато се добрахме до стълбата от едната страна на яхтата.