— Не мога да повярвам, че си проспала обажданията му. Сигурно си била страшно изтощена.
Вярно, че бях изтощена, но тя не подозираше истинската причина за това, нито къде съм спала, докато Саймън се е опитвал да се свърже с мен. Когато отидох у тях по-късно сутринта, Пейдж усети, че нещо се е случило, затова й разказах как Саймън ме е търсил в къщата, за съобщенията на гласовата поща и есемесите. Казах, че съм пропуснала обажданията му, защото рано съм се прибрала в къщата край езерото и съм спала като заклана — а не че бях плувала и се бях гушкала с най-известния плувец на „Хоторн“.
Причините да се срещна с Паркър имаха своето обяснение, но освен странния и прост факт, че така исках, нямаше смислен отговор защо съм прекарала нощта при него.
— Той ти се извини, че не ти е отговорил веднага, нали? — попита Пейдж.
— Да, но когато не съм отговорила, съобщенията му от тревожни постепенно започват да стават истерични. После не вдигна, когато го потърсих, и оттогава никакъв не се е обаждал.
— Е, щом той не вдига, тогава ти ще му се извиниш и ще му обясниш какво е станало. Голяма работа. — Пейдж отстъпи встрани и ме пропусна да мина. — Две сродни души нищо не може да ги раздели.
Опитах се да отвърна на усмивката й, докато влизах в кафенето, но устата ми не се подчини. Защото аз наистина трябваше да се извиня. Само половинчато му бях обяснила как стоят нещата, премълчавайки цялата останала истина. Откакто получих съобщението му преди два дни, десетина пъти се опитах да се свържа с него. Но всеки път телефонът му се включваше директно на гласова поща. Когато му изпращах съобщения, те оставаха без отговор. Излиза, че сродните души могат да бъдат разделени — от чиста глупост.
— Умирам от глад. — Пейдж стовари раницата си на една празна маса и се упъти към барплота. — Искаш ли нещо?
— Аз черпя — отвърнах бързо. — Защото вчера ти шофира през целия път обратно.
— Щях да шофирам и без награда, но след като предлагаш, пилешката супа ми се вижда добра компенсация.
Тя се върна на масата, а аз тръгнах към бара. Бях предложила да отидем до „Бийнъри“ на обяд, защото всеки път идвахме около единайсет сутринта — за късни закуски и предобедни срещи. Никога не бяхме попадали в кафенето по това време и останах доволна, че беше почти пусто, а персоналът се занимаваше предимно с пълненето на захарниците по масите и зареждането със салфетки.
Освен това ми се удаваше чудесна възможност да се срещна очи в очи с мистериозната личност, която ме почерпи със сок от водорасли.
— Извинете — обърнах се към единствения служител зад бара, който стоеше с гръб към мен, — Вила тук ли е?
— А слънцето изгрява ли всяка сутрин — любезно отговори жената, обръщайки се към мен. — С какво мога да ви помогна?
Тя гледаше към поставката за салфетки в ръцете си и аз се възползвах, за да я огледам набързо. На ръст беше горе-долу колкото мен, слабичка, с кафява престилка, превързана над торбест панталон, и свободна бяла риза. Косата й беше прибрана под кафява бейзболна шапка с емблемата на „Бийнъри“. Ръцете й бяха бледи, набръчкани и покрити с първите старчески петна. Забелязах, че трепереха, когато се опита да затвори кутията със салфетки.
— Да ви помогна — предложих.
— Всичко е наред. Мисля, че съм… — Тя вдигна очи и погледите ни се срещнаха. Кутията със салфетки се изплъзна от ръцете й и те се пръснаха по пода.
С разтуптяно сърце заобиколих бара, за да й помогна да оправи бъркотията. Един от сервитьорите ме изпревари и двамата, клекнали, започнаха да събират салфетките. Опитах се да доловя какво си шепнат, докато се връщах от другата страна на бара, но точно тогава друг от сервитьорите реши да усили джаз музиката, която се разнасяше над главите ни.
— Съжалявам за случката. — Вила се изправи иззад бара, отупвайки ръце в престилката. — Свръхдоза кофеин. Така става, когато кафето ти е безплатно.
— Няма проблем — отговорих.
Тя пое дълбоко въздух и ми се усмихна. Лицето й потвърди онова, което бях разбрала по ръцете — беше възрастна. Поне три пъти по-възрастна от останалия персонал на „Бийнъри“, съставен предимно от студенти в колежите. Страните й бяха хлътнали. Челото й беше пресечено от ситни бръчки. Кафявите й очи гледаха изпод отпуснати бледи клепачи.
— Какво ще обичате? — попита, забърсвайки бара пред себе си. — Капучино? Еспресо? Днес предлагаме фантастичен киш, още топъл-топъл.