— Звучи страхотно. Ще взема парче от него, една пилешка супа и два студени чая.
— Веднага идват.
Проследих я с поглед как изчезва в кухнята, после се обърнах. Пейдж седеше на масата и четеше вестник. Очаквах да вдигне поглед, за да й дам знак, че супата идва всеки момент, но тя беше твърде погълната от четивото.
— Да не сте модел? — попита едно момче през три стола от мен, когато се обърнах.
— Не — отсякох. Усещах се твърде нервна, за да се замислям дали да му отговоря, или да се правя, че не го забелязвам.
— Наистина? — Той сложи лакът на бара и опря буза върху дланта си. — Имам чувството, че съм ви виждал и преди. По билбордовете например. Облечена с красиви дрехи. Щедро споделяйки красотата си с цял Бостън.
Протегнах се над бара, опитвайки да надзърна в кухнята.
— Твърде ослепителна сте, за да ви снимат само за каталози. Участвали ли сте в ревюта?
— Не съм модел — повторих, извръщайки се към него. — Ученичка съм. Точка.
Той се намръщи и се облегна на стола си.
— В такъв случай — голям срам!
Тъкмо бях на път да му се извиня — не беше негова вината, че се лепна за мен — но чух гласове откъм кухнята. Високи, ядосани гласове. Заедно с тях се разнесе тръшкане на врати.
Две минути по-късно се появи сервитьор с пламнало лице и свити юмруци. Минута след него излезе Вила с кръгъл поднос. Дори и да беше участвала в пререканието вътре, с нищо не го показваше.
— Ето, заповядайте. — Тя постави подноса пред мен. — Ще желаете ли още нещо?
Отпих бързо от една от чашите със студен чай. Той се оказа неподсладен, затова опитах и другия.
— Няма сол.
— Моля?
— В чая ми няма сол. — Приведох се към нея и сниших глас. — Последния път бяхте сложили сол в моята чаша студен чай.
Гъстите й побелели вежди се вдигнаха нагоре.
— Така ли? Много се извинявам, сигурно съм я объркала със захарта. Ето, вземете. — Тя се наведе и измъкна нещо изпод бара. — Следващото питие е от заведението.
Погледнах талона за безплатна напитка, но не го взех.
— Ами какво ще кажете за водораслите? — попитах.
— Какво? — Тя вдигна ръка и сви шепа зад ухото си.
Имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне, но не защото се притеснявах, а защото бях объркана.
— Последния път, когато бях тук, един от вашите колеги ми даде зелена напитка в малка чашка за аперитив. Каза, че вие ме черпите и според него било сок от пшенични кълнове. — Замълчах, за да й дам възможност да осъзнае какво казвам. — Но то беше горчиво. Солено. Като сок от водорасли.
Изражението й остана непроменено, докато казвах това. Чак накрая очите й леко се разшириха.
— Сега си спомням. Понякога търговците ни пращат мостри на нови продукти да ги предлагаме на клиентите. Миналата седмица получихме цял кашон от нова природна енергийна напитка. Това трябва да е било.
— Но барманът каза, че е специално от вас. От моята приятелка Вила.
— Ей, Марти — извика тя.
Човекът през три стола от мен вдигна глава.
— Коя е най-добрата ти приятелка тук, в „Бийнъри“?
— Милата Вила, разбира се — ухили се той.
Тя отново се обърна към мен.
— Тук съм от доста време. И имам много приятели.
Отворих уста да изстрелям нов въпрос, но единственото, което ми идваше наум, бе дали наистина е възможно да греша. Мнението на Вила по този въпрос беше очевидно, затова нямаше смисъл да питам.
— Благодаря — смотолевих, оставих талона за безплатна напитка, вдигнах подноса и понечих да го отнеса.
— Ванеса…
Сега сърцето ми щеше да спре. Погледнах бледата сбръчкана ръка, хванала ръкава ми.
— Добре ли си? — тихо попита Вила.
Вдигнах очи към нейните.
— Откъде знаете…
— Добре ли си?
Кимнах отсечено.
— Мисля, че да.
Пръстите й стиснаха ръката ми, преди да ме пусне. Останах вцепенена, като вкопана в земята, докато тя не изчезна в кухнята.
— Божичко — тихо простена Пейдж, когато седнах до нея на масата. — Спомняш ли си злополуката с автобуса?
— Да — отвърнах разсеяно.
— Помниш ли, че имаше объркване дали някои от младежите, които е трябвало да пътуват с автобуса, наистина са били на него? Защото не бяха успели да съберат пълната бройка от списъка на треньора.