Прегръдка. Целувка по бузата. Две чаши кафе със знака на „Бийнъри“.
Едната за него.
Другата за Вила.
Глава 20
Прииска ми се да изкрещя. Едва се удържах да не се втурна към тях, да ги разблъскам и да настоявам за обяснение какво всъщност става. Но в мига, в който разбрах с кого има среща, устата ми пресъхна. Краката ми омекнаха. Сграбчих щендера с дрехи, за да не се строполя, и когато отново погледнах в тяхната посока, тях вече ги нямаше.
Сетих се за имейлите в пощата на баща ми и инициалите на човека, с когото си кореспондираше всеки ден.
В. Б. Д. Дали „В“-то не беше за Вила?
Когато изчезнаха така внезапно, не ми оставаше друго, освен цял ден да премислям обвинението си. След часовете Пейдж остана за консултация по математика, а аз се прибрах вкъщи, решена да разбера онова, което са крили от мен в продължение на седемнайсет години и което едва ли щяха някога да ми кажат, ако не бях разкрила част от истината сама.
— Баща ми в кабинета си ли е? — Затръшнах вратата след себе и запратих раницата на дивана. През открехнатата врата на трапезарията видях мама да седи начело на масата. — Трябва да поговоря с него.
Никакъв отговор.
— Мамо! — Тъкмо бях готова да се втурна към противоположния край на къщата, когато нещо в нейната поза ме възпря. Гърбът й беше изопнат като дъска, а главата — напълно неподвижна.
Тръгнах към нея, а равновесието, което едва успях да си върна през деня, рухна. Дали тя знаеше за лъжата на баща ми и къде е бил сутринта… Научила ли беше нещо повече от мен?
— Мамо! — повиках я отново, заставайки зад нея.
Все още никаква реакция. Тя стоеше като прикована от картината върху екрана на малкия телевизор пред себе си. Надвесих се напред, за да видя по-добре какво гледа, и опрях ръка върху рамото й.
— Ванеса! — подскочи тя. — Не се промъквай така зад мен!
Изправих се, притиснала ръце към гърдите, където сърцето ми биеше като полудяло.
— Не съм се промъкнала. Първо затръшнах вратата. После два пъти те повиках. Но ти нищо не чу.
— О! — По лицето й се изписа объркване. Но то веднага изчезна и тя засия насреща ми.
— Днес свърших чудесна работа. Погледни само. — Тя посочи телевизора и аз чак сега забелязах, че това е портативен DVD плейър. — Разпознаваш ли някого?
— Джордж Клуни? — опитах се да налучкам, присвивайки очи.
— Запази си ласкателствата за баща ти.
— Това татко ли е? — Мъжът с тъмната коса изглеждаше твърде млад, за да ми е баща. Освен това носеше пелерина и имаше вампирски зъби.
— И аз. И ти. И още много наши приятели.
Домашно видео. Ако се съди по вида на баща ми — пък и по нашия с мама — беше най-малко отпреди петнайсет години.
Мама премести плейъра на масата.
— В Кеймбридж има едно място, където прехвърлят записите от касети върху DVD. Открих в мазето цяла купчина с наши стари видеозаписи и дадох да ги конвертират.
— Страхотно — поздравих я, надявайки се това да се окаже стъпка напред. Нищо чудно старите записи с Джъстин да й помогнат да приеме нейната загуба и да я накара да говори спокойно за нея.
— Тогава ти прохождаше и сигурно едва ли си спомняш, но години наред двамата с баща ти правехме най-страхотните маскаради в тая част на Бостън.
— И защо спряхте да ги правите? — попитах.
— Работата ми стана по-напрегната. Вие двете пораснахте. Но сестра ти винаги е обичала тия маскаради и те й липсваха, когато вече не ги правехме. — Тя замълча, после се обърна с грейнало лице към мен. — Помислих си, че ще е забавно, ако тая година пак си направим маскарад. Ти, разбира се, може да поканиш Саймън и когото още искаш. Същото важи и за Пейдж.
Ето какво било, значи. Мама не се връщаше назад в миналото, за да приеме по-леко настоящето, а се опитваше да го възкреси.
Чувствах се прекалено разтревожена и без това, за да се притесня от споменаването на Саймън.
— Не мисля, че е добра идея.
Тя ме погледна.
— Защо така?
— Очевидно е защо го правиш. Но ако си мислиш, че като повтаряш всичко, от което Джъстин се е чувствала щастлива…