— Баща ти е в кабинета си — сряза ме тя. — Нали него търсеше, когато дойде? Не мен.
Бавно отстъпих назад, забелязвайки едва сега кутията с хартиени кърпички до ръката й и влажните, смачкани на топка салфетки, пръснати по масата.
— Да. Извинявай.
Тревогата ми постепенно премина в гняв, колкото повече наближавах кабинета на баща ми. Каквото и да ставаше в момента с мама, беше по негова вина. Възможно е смъртта на Джъстин да е отключила нейното сегашно поведение, но ако не беше връзката му с Шарлот Блу, не аз щях да бъда тук сега, а Джъстин и мама щеше да е добре. На всичкото отгоре, след като беше забъркал цялата тая каша, сега не правеше нищо, за да й помогне да се оправи.
Всичко това ме настрои за хладния и методичен разпит, който се готвех да проведа с него.
— Коя е Вила?
Зад компютъра баща ми се задави с онова, което пиеше в момента.
Затворих вратата и тръгнах към писалището.
— Днес те видях в центъра. По времето, когато трябваше да изнасяш лекция.
— Ванеса — изпелтечи той с почервеняло като домат лице, докато попиваше с купчина салфетки разлетия чай, — защо първо не седнеш, не си поемеш дъх и не се успокоиш? После ще се опитаме да изясним какво си мислиш, че си видяла.
Седнах. Иначе трябваше да го удуша.
— Мама замисля грандиозен маскарад. Също като в доброто старо време. И знаеш ли защо?
Ръцете му трепереха, докато изхвърляше мокрите салфетки в кошчето.
— Защото така се опитва да си върне мъртвата дъщеря. — Замълчах, изчаквайки да отпие от чая си. — Своята единствена дъщеря.
Тоя път той изпусна чашата. Тя се удари в ръба на писалището и падна на пода.
— Чудно. Вила също постоянно изпуска разни неща. Това, изглежда, е едно от многото общи неща между вас.
Той въздъхна.
— Кой ти каза.
— По-добре попитай кой не ми е казал.
Той се опита да си възвърне самообладанието, докато вдигаше чашата. После се облегна назад и сключи ръце на корема си.
— Разбирам гнева ти… но те моля да осъзнаеш, че ситуацията е много сложна.
— А ти трябва да си дадеш сметка, че така я омаловажаваш.
Той вдигна ръце, сякаш признаваше, че съм права.
— Това наистина е пълен хаос. Моля те да приемеш най-искрените ми извинения.
— За кое по-точно? Че си наранил мама? Или че си ни лъгал двете с Джъстин? Или пък че всеки ден разказваш за моя живот на напълно непознати хора?
Очите му се ококориха.
— Ти как…
— А може би се извиняваш заради това, че имаш връзка с друга жена? И то сега, след всичко онова, което се случи?
— Ванеса — сурово произнесе той, сякаш да ми покаже, че съм стигнала твърде далече. После се надигна и се наклони към мен. — Нямам връзка с Вила или с когото и да било друг. Обичам майка ти. Обичал съм я през всичките тия двайсет години, каквото и да съм преживял. Ако не беше така, ти щеше да научиш истината много по-рано.
Усетих, че нещо притиска гърдите ми.
— Какво пък трябва да означава това?
— Това означава, че майка ти… — Гласът му секна и главата му се отпусна върху гърдите. Миг по-късно той отново ме погледна. — Това означава, че тя искаше да те предпази. Не желаеше да страдаш заради нещо, което не е по твоя вина и което не може да се промени.
— Така значи. И ти щеше да го държиш в тайна цял живот, нали? Защото е за мое добро да не зная коя съм всъщност?
— Нямах такова намерение. Представях си… Надявах се подходящият момент да ти го кажа все някога да дойде. Когато и да е това… всички сме единодушни, че заслужаваш да знаеш истината.
Отместих поглед от него, опитвайки да си представя как бих реагирала, ако Саймън иска да направи нещо, с което не съм съгласна. Щях ли да се примиря, дори да си давам сметка, че не е правилно? Само защото го обичам и това чувство е по-силно от евентуалните последици.
Да, сигурно така щях да направя.
— Коя е тя? — попитах миг по-късно.
— Приятелка. Познаваше Шарлот.
Срещнах погледа му. За първи път го чувах да произнася името й на глас. И дори не мигна.
— Често ли се срещате? — попитах.
— Не. Днес беше за първи път от много години насам.
— Нали току-що каза, че ти е приятелка.
— Ние държим връзка — отговори той. — Просто не се виждаме.