Взех картичката от ръката му. Пожълтяла, със захабени краища. Почеркът приличаше на този от първата картичка, но беше много по-широк, с повече разстояние между буквите.
„Скъпи Филип,
Пиша ви от името на Шарлот Блу, моята по-малка сестра. Когато подреждах вещите в дома и след трагичния пожар, попаднах на няколко ваши писма до нея. Тъй като знаех за вашата съдбоносна, макар и кратка връзка, реших да се свържа с вас. Дано нямате нищо против.
Едва ли има нужда да споменавам, че съм покрусена от тази внезапна загуба. Тъй като не се познаваме лично, пък и вие нищо не ми дължите, се чудех дали бихте приели да си сътрудничим. В замяна на редовна писмена информация за Ванеса, се наемам — ако и когато дойде това време — да отговоря на всички нейни въпроси за майка й. Доколкото разбирам, двамата с Шарлот не сте прекарали много време заедно; затова с радост бих споделила с вашата дъщеря всичко онова, което вие няма откъде да знаете.
Давам си сметка, че тази ситуация е трудна и мъчителна за всички засегнати и бих ви разбрала, ако решите да прекъснете всяка връзка с миналото и продължите напред. Но в случай, че приемете предложението ми, уверявам ви, че ще действам с пределно внимание и дискретност. За мен няма по-важно от това да опозная племенницата си, макар и от разстояние, и да направя за нея онова, за което ме помоли майка й.
Очаквам с нетърпение вашия отговор.“
С най-добри пожелания: В. Донаган
Пощенска кутия 9892
Бостън, Масачузетс 02135
— Вила… ми е леля — промълвих, сякаш опитвайки вкуса на тази дума — и е живяла в Бостън през цялото време? Значи никога през тия години не е поискала да ме види? Или поне да се запознае с мен?
— Винаги е казвала, че не иска да усложнява нещата, защото и така са вече достатъчно объркани. Съгласих се, че така е най-добре.
Вдигнах поглед към него.
— Ами сега, когато вече знам коя е?
Той слабо се усмихна, сякаш се извиняваше.
— Решението й остава непроменено. Затова се срещнахме днес. Каза ми, че те е видяла да ходиш в кафенето и затова е помислила, че знаеш нещо. Това много я обезпокои. Винаги е била категорична, че ако двете се сближите, това само ще влоши нещата.
— Но греши. — Гласът ми беше рязък, напрегнат.
— Моля?
Давах си сметка колко е изненадан от думите ми и се опитах да му обясня. В края на краищата той също не знаеше цялата история.
— Татко — започнах, поемайки дълбоко въздух, докато се опитвах да си спомня какво точно бях намислила да му кажа, — нямам намерение да те лъжа. Когато разбрах, че мама всъщност не ми е майка…
— Тя е твоя майка — бързо ме поправи той.
Опитах да го кажа по друг начин.
— Когато разбрах, че тя не ми е биологична майка, бях потресена. И гневна. И разочарована. Не можех да проумея как си могъл да й причиниш това… И на Джъстин. Част от мен все още не може да се примири с това, тъй като единственият начин да устоиш на повика на сирените е да обичаш друга жена, а аз неизменно и искрено съм вярвала, че ти винаги си обичал мама. Може пък силата на Шарлот да е била необикновено могъща, или…
— Ванеса…
Затаих дъх и вперих поглед в ръката му, която се опитваше да ме спре като червен светофар.
— Какво каза току-що? — попита той.
Толкова бях съсредоточена да продължа напред към следващото изречение, че ми беше трудно да си спомня.
— Че винаги си обичал мама ли?
— След това.
— Че може би силата на Шарлот е била необикновено могъща.
Главата му се наклони на една страна и той свъси вежди.
— Каква сила?
Поколебах се, после, осъзнавайки неговото недоумение, тръснах глава и неуверено му се усмихнах.
— Всичко е наред. Така де, не че е наред — всичко е много трудно, откачено и неестествено, но вече съм наясно. Няма нужда да криеш от мен.
— Да крия… кое?
Устните ми, все още извити в усмивка, замръзнаха. Образите на Пол Карсънс, Том Конъли и Макс Хокинс взеха бясно да се редуват пред очите ми.
Нима беше възможно?
— Татко — казах, — ти знаеше, че Шарлот не е човек като останалите, нали? Сигурно си осъзнавал, че вашите отношения… не са естествени?
Той още повече присви очи. Нямаше нужда да говори, за да схвана неговия отговор.
— Тя е била сирена. Като ония в старите ти книги. — Замълчах, надявайки се — за кой ли път — че можем да започнем всичко отначало, на чисто. — Ти си бил нейната мишена.