Докато обикалях насам-натам, забелязах само още един ученик, който беше положил същите усилия като мен за външния си вид. Носеше джинси, измачкана бежова тениска и кафяво спортно сако, което барабар с кожените кръпки на лактите и протритите маншети беше много по-модерно от класиката. Чифт мърляви кецове „Конвърс“ завършваха тоалета. Притежателят му стоеше в компанията на двама възрастни мъже, които разговаряха така, сякаш него изобщо го нямаше.
Като го видях да гледа с празен поглед в нищото, разбрах, че Паркър се е отнесъл някъде много надалече.
— Свършена съм.
Солената вода, която току-що бях погълнала, изригна обратно в гърлото ми.
— Извинявай! — Пейдж започна да ме тупа по гърба, докато се давех. — Махнах ти, докато си проправях път насам. Мислех, че си ме видяла.
С усилие преглътнах водата.
— Какво става с твоя списък?
Тя ми подаде тетрадката си. Всеки един от десетките колежи, за които искаше да научи нещо повече, бяха зачертани с по една категорична дебела червена линия.
— Всички те са или прекалено големи, или прекалено малки, твърде скъпи, или недостъпни за кандидатстване. Определено не ставам за нито един от тях. — Тя отпусна ръце. — Човекът от „Амхърст“ ме попита какъв спорт упражнявам и щом казах, че плувам за удоволствие, се извини заради важен телефонен разговор, но вместо това отиде право на масата с напитки и сандвичи.
— Той губи — успокоих я. — Тия училища така са се вкопчили в старомодните си традиции, че не си дават сметка какво пропускаш.
— Е, аз и не мисля, че съм изгубила кой знае какво. Само дето се изморих. Смятам да се мерна пред наблюдаващите и да се прибера по-рано вкъщи.
— Искаш ли да дойда с теб? Може да си вземем нещо за хапване, или пък да гледаме филм.
— Благодаря, но ще преживея няколко часа и сама. — Тя явно забеляза сянката на тревога, преминала през лицето ми, и добави: — Добре съм. Честно. Просто искам да сложа в ред някои неща. Колежът например. Моето бъдеще. Все такива работи.
— Ясно — отстъпих, все още неубедена. — Ще се обадиш ли, ако промениш решението си?
— Непременно.
Проследих я с очи как изчезва в тълпата, после продължих да обикалям. Щом стигнах високото табло със залепени образи на петима студенти, които гордо показваха дипломите си от университетите от Масачузетс и Уорчестър, се шмугнах между него и стената. Свлякох се на пода, отпуснах глава, докато не опря хладната облицовка на стената, и затворих очи.
— Изглежда, предпочиташ в този момент да си у дома под завивките — произнесе мек глас.
Погледнах вляво и забелязах момиче, не по-голямо от мен, което седеше на пода на няколко крачки. Използваше за прикритие кадифената завеса, която единият от колежите беше включил в декорацията по представянето си, и притискаше колене към гърдите.
— Навалицата не е моята стихия — казах.
— И за мен също. Тук съм само за да не загубя работата си.
Отлепих глава от стената. Изглеждаше много по-елегантна от всички други ученици в сиви вълнени костюми и перли, въпреки че закръглените й бузи пламтяха, русата й коса беше вързана на разхлабена конска опашка, а около очите й имаше черни точици, сякаш ръката й е треперела, докато е нанасяла спиралата. Трябва да беше на деветнайсет. Двайсет най-много.
— Работата ли? — попитах.
— Работя за… — Тя се поколеба, преди да приклекне и да надзърне иззад завесата; когато явно прецени, че теренът е чист, се надигна, колкото да измине късото разстояние между двете, и допълни: — … „Дартмут“. — После седна до мен.
Пред очите ми се мерна отговорът на Джъстин на въпроса за есето за кандидатстване, онзи, който потвърждаваше най-големите страхове на мама — че по-голямата й дъщеря, нейната единствена дъщеря, няма намерение да кандидатства в колеж.
Не знам… Но и ти също не знаеш…
— Аз съм от консултантите на колежа — продължи момичето, повявайки си с една ръка. — Завърших „Дартмут“. Когато се дипломирах миналата пролет, не знаех какво искам да правя оттук нататък — училището е незаменимо, докато ни научи как да мислим, но не предлага никакви лекции по въпроса как да оцелеем в реалния свят.
— Я гледай, значи вече си завършила колежа?
— Знам, че изглеждам на дванайсет. Всъщност съм на двайсет — гимназията също завърших преди връстниците си. Това е една от причините да не знам какво да правя със себе си. Въобразявах си, че живея на високи обороти и така не успях да помисля какво искам да правя с живота си.