Използвайки болката за ориентация, тръгнах към централния вход на училището, защото предполагах, че Зара ще иска да отведе Паркър по-далече, където няма свидетели. Болката първо утихна, после пак се изостри. Когато стана по-поносима, ускорих крачка, но малко след това тя отново се усили и ме накара да спра. На два пъти сякаш напълно изчезна, затова се връщах обратно и вместо наляво, този път завивах надясно. Накрая стана силна и постоянна и аз спрях.
Чувствах се толкова нервна и ужасена, че ми трябваше секунда да осъзная накъде ме насочва болката.
Към закрития басейн.
През стъклената врата видях как Паркър си събува обувките и чорапите, навива панталона до колене и сяда на ръба на плувния басейн с олимпийски размери. Зара не се виждаше никъде наоколо и за един кратък миг си помислих — надявах се — че го е оставила на мира. Но щом той потопи крака във водата, тя се показа откъм съблекалнята на момичетата, облечена в черен бански и увита с прозрачно черно парео. Тъмната коса се спускаше по гърба и от двете страни на лицето, прикривайки блестящите сребристи очи, които — бях сигурна в това — гледат право в него. Тя докосна рамото на Паркър, увери се, че той се наслаждава на присъствието й, после бавно развърза пареото и го остави да се плъзне в краката й.
Болката в тила се засили и се спусна надолу по гръбнака. Опитах се да отворя вратата, но дръжката не поддаде. Тя беше заключила отвътре.
Отворих уста да извикам, но се отказах, когато я видях да се потапя във водата с гръб към мен. После се обърна към него и сложи ръце на плочките от двете страни на бедрата му. Тялото му закриваше нейното лице, но аз знаех, че сребърните й очи са едновременно студени и примамващи; розовите й устни са подканящо открехнати и главата й е срамежливо склонена на една страна.
Сигурна бях, че изглежда точно така, както беше съблазнявала Кейлъб, а после Саймън в гората. Сега красотата й беше като махало на илюзионист, което хипнотизира само с едно движение. По-късно Саймън ми каза колко могъщо е било въздействието на силата й върху него и кое е успяло да го изтръгне от примката й.
Аз. Когато бях извикала името му и бях развалила магията.
Само че Паркър не ме обичаше колкото Саймън… както Саймън ме беше обичал. Даже не бях сигурна дали изобщо ме харесва толкова много. Затова гласът ми нямаше да има същото въздействие върху него.
Въпреки всичко трябваше да опитам.
— Паркър!
Никаква реакция.
— Паркър!
Нищо. Той склони глава, когато тя вдигна лице към него и остана така, докато се целуваха.
Започнах да удрям с юмруци по стъклото. Заблъсках още по-силно, когато тя му помогна да си свали сакото и измъкна тениската през главата му. Той се плъзна през ръба на басейна във водата при нея, а аз обърнах гръб на вратата и се втурнах през коридора. Отворих почетната витрина с всички купи, грамоти и медали. После започнах да мятам трофеите един след друг по вратата на басейна.
След третото попадение вратата се пропука. Един златен медал довърши работата, разпилявайки късчета стъкло от двете страни на вратата.
— Спри! — изкрещях, тичайки през счупените стъкла. Промуших ръка през дупката и взех да опипвам за дръжката от другата страна. — Стой далече от него!
Ръката ми трепереше и пръстите ми се хлъзгаха по ключалката. Все още се опитвах да стисна здраво бравата, когато една ръка — по-едра и с по-широка длан — внимателно стисна рамото ми.
— Ванеса! — каза Паркър.
Извърнах рязко глава. През мъглата на болката и страха все пак си дадох сметка, че зелените му очи са тревожно присвити, а нейните… кафяви очи са ококорени от шока.
— Джорджия? — смотолевих.
Момичето, с което Паркър допреди малко се натискаше, стоеше на няколко крачки зад него мокро, треперещо, притискайки пареото към гърдите си. За първи път зърнах лицето й и бях стъписана, че очите й не са сребристосини и изобщо не изглежда така, както си бях представяла.
Главата ми продължаваше да пулсира, но това момиче не беше Зара. Оказа се Джорджия Винсънт, умна и красива първокурсничка, която учеше в същото крило като мен и която… явно имаше нещо за Паркър.
— Да? — Тя хвърли смутен поглед към него.
— Съжалявам — опитах се да побягна. — Мислех, че си… помислих, че той…
— Всичко е наред — спокойно каза Паркър. — Нали всички са добре.
Усетих ръката си, която продължаваше да виси в дупката на счупеното стъкло, уморена и натежала. Исках да я измъкна и с малкото останали ми сили да хукна по коридора, да избягам далече от сградата, но пръстите на Паркър засилиха хватката си около рамото ми и не ми позволиха.