— Всъщност аз никак не съм добре — обади се Джорджия. — Какво беше това, Ванеса? Какво ти става пък на теб?
— Нищо — казах, но дори аз не си повярвах. — Просто… те взех за някой друг.
— Сигурно за някой убиец с брадва. — Тя протегна напред двете си ръце, откривайки така голото си тяло. — Я ме погледни. Къде ли съм я скрила?
Забих поглед в пода.
— Все едно. Отивам да се подсуша и да се облека. — Тя замълча. Когато отново заговори, гласът й вече беше по-мек, флиртуващ. — Идваш ли с мен?
— Едва ли — отговори Паркър.
Босите й стъпала зашляпаха по плочките на пода, когато побягна от нас. Изчаках да чуя вратата на съблекалнята да се отваря и после да се затваря, преди да се реша да погледна Паркър.
— Съжалявам — казах.
— Вече го каза. А не трябва. Отърва ме от нещо, за което щях да съжалявам в секундата, в която го направя.
— Първо виках и удрях по вратата. — Сякаш този факт можеше да промени положението.
— Басейнът е точно до крилото по английски. Стъклото е звуконепроницаемо.
Очите му се задържаха на моите. Разкъсвах се между желанието да отклоня поглед и да потъна в неговия. За добро или лошо, болката в ръката ми реши вместо мен.
— Извинявай… Може ли?
Той сведе очи към ръката си, после веднага отпусна пръсти, сякаш се изненада, че те все още стискат рамото ми.
Отстъпих назад и под подметките ми захрущя счупено стъкло.
— Трябва да вървя. Искам да кажа, да намери някой, който да почисти всичко тук.
— Недей.
Спрях.
— Онова все още върви, нали? — попита Паркър. — Говоря за срещата с представителите на колежите.
Кимнах.
— Тогава защо просто не поседим тук? Иначе едва ли ще се отървем от ония костюмари, които сигурно вече обикалят из коридорите да ни търсят. — Той кимна към дупката във вратата. — Все пак съм склонен да рискувам, ако и ти си тук.
Е, ето ме тук. Отчасти защото той ме помоли, отчасти защото това ми даваше шанс да обясня странното си поведение, без да навлизам в подробности. Но най-вече защото бях съвсем пресъхнала. Съмнявах се, че мога да се добера обратно до салона, без да припадна по пътя.
Когато не помръднах, той отключи вратата, отвори я и подаде ръка, за да ми помогне да мина през натрошените стъкла по пода от другата страна.
Последвах го покрай басейна до дрехите му, които още лежаха на купчина. Навлече тениската и ми подаде сакото. Благодарих му, но не го взех и той го метна на плочките, после продължи към най-дълбокия край на басейна.
— Целият е твой! — извика Джорджия, вече напълно облечена и забързана към изхода на закрития басейн. — И, между другото, изобщо не е толкова страхотен, колкото го представят.
Той спря в подножието на кулата за скокове. Следвайки го по петите, вдигнах въпросително вежди.
— Първият неудовлетворен клиент? — попитах.
— Представа нямам. — Той криво ми се усмихна. — Още чакам отзивите от предишния.
Зарадвах се, че тръгна нагоре по стълбата, за да не види пламналото ми лице. Странно, въпреки смущаващото подмятане, усетих слаб прилив на енергия. Започна от пръстите на краката и постепенно се разля по вените из цялото ми тяло. Това ми стигаше, за да хвана металните перила и да тръгна нагоре след него.
В мига, когато стъпих на второто стъпало, си спомних очите на Саймън. За миг ръката ми сякаш прилепна о студения метал и аз се поколебах дали да не се върна обратно.
— Има едно момиче — подметна през рамо Паркър.
Усетих втора вълна. От нея по кожата ми пробягаха тръпки и аз продължих нагоре.
— Помниш ли оня ден в клуба по водно поло, когато ме попита дали се срещам с някого?
— Да. — Опитах се да се съсредоточа в изкачването. Дясна ръка, лява ръка, десен крак, ляв крак.
— Е, тогава излъгах. А може и да не съм. Технически погледнато. Нали познаваш Амелия Хатауей?
— Естествено — отвърнах, благодарна, че не спомена как съм ги шпионирала в библиотеката преди няколко седмици.
— Свалката стана на едно парти в края на лятото и тогава си мислех, че нищо друго не ме интересува. Излизахме няколко пъти и колкото повече хлътвах, толкова повече усещах, че не е взаимно.