— Лошо. — Дясна ръка, лява ръка, десен крак, ляв крак.
— Така е. След като тя ми каза, че не чувства същото като мен, вече ми стана все едно какво правя и с кого го правя. — Той хвана парапета на върха на кулата и се прехвърли на площадката. — Досега.
Дясна ръка, лява ръка, десен крак, ляв…
Спрях с ръце върху перилата, а ръцете на Паркър — върху моите. Хвърлих един поглед надолу и като видях колко високо над водата се намирам, се оставих да изтегли и мен на площадката. Застанахме лице в лице, телата ни бяха на сантиметри едно от друго, а пръстите ни — едни върху други на парапета. Дъхът ми би трябвало да секне от ужас при комбинацията от неговата близост, дългогодишния ми страх от високо и това, че стоях на двайсет метра над басейна, но аз се чувствах изненадващо спокойна. Силна.
Това чувство още повече се усили, когато Паркър заговори.
— Не знам какво си помисли, че става тук — тихо каза той. — Но съм сигурен, че беше разтревожена за мен. Каквото и да е било, според теб бях в опасност и ти искаше да ми помогнеш. Също като оная нощ в залива… Нали?
Преглътнах и кимнах с глава, вперила поглед през рамото му във водата долу.
— Никой не се е грижил за мен така досега, Ванеса. Не съм сигурен защо го правиш, но ми харесва…
— Паркър. — Гласът ми беше станал шепот.
— Не, моля те, нека го кажа, преди да съм се разколебал. Двамата не се познаваме много добре, но бих искал…
— Паркър.
Той млъкна. Пръстите му стиснаха моите, докато се извръщаше да проследи погледа ми.
Надвеси се през перилата.
— Това да не е…? Не ти ли прилича на…?
— Да — отвърнах и сълзи напълниха очите ми.
Беше Мат Харисън. Онзи, който набираше бъдещи студенти за „Бейтс“. Лежеше по гръб върху водата и се носеше към центъра на басейна.
Докато Паркър махаше и го викаше, очаквайки онзи да му отговори, аз паднах на колене, осъзнала, че отговор няма да дойде.
Защото Мат Харисън беше мъртъв.
И се усмихваше така, сякаш никога не е бил по-щастлив.
Глава 22
След като вдигнахме на крак охраната на училището, двамата с Паркър цял час разговаряхме с полицаите. Той се опита да ме убеди да тръгна, преди да са пристигнали, за да ми спести горчивите последици, но аз отказах. Така или иначе, през повечето време говореше той, но аз държах да потвърдя, че сме били заедно, когато сме открили тялото. Кажеше ли, че е бил сам, полицията можеше да го заподозре, а аз не бих го позволила.
Имаше и друга причина да остана. Докато Паркър обясняваше случилото се на баща си и на директора О’Хеър, които изглеждаха много по-загрижени как да преодолеят лошата слава за училището след такова произшествие, отколкото заради факта, че току-що един представител на колеж е починал по време на презентацията, аз излязох навън под предлог да се обадя на родителите си.
Явно охраната на „Хоторн“ и хората от бостънската полиция се бяха договорили предварително, защото извън пределите на училището животът си течеше постарому. Представянето на колежите беше приключило, а завършващи и набиращите кандидати се бяха пръснали на малки групички по стълбите и тротоара; хората на колежите се уговаряха къде да отидат за ранна вечеря, а учениците се опитваха да ги подслушат, та после уж случайно да се натъкнат на тях. По всичко личеше, че представа нямат какво се случва в другия край на сградата. Около задния вход нямаше никакво движение, освен няколкото изостанали първокурсници.
Тъкмо се канех да се върна обратно вътре и да издебна някой от полицаите, докато е сам, когато една бяла камионетка привлече вниманието ми. Подаваше се наполовина от тесния вход за доставки на няколко метра от задната врата на сградата. От двете страни със синьо беше написано „ПЕКАРНА КАЛЪНИ“, а върху таблото се виждаше изключена сигнална лампа. Когато наближих, долових припукването на радиостанция и приглушени мъжки гласове. Камионетката заемаше почти цялата алея и не ми позволяваше да видя какво става от другата страна, но въпреки това успях да зърна червени лекарски чанти и носилка.
— Да не се загуби?
Подскочих при звука на женския глас. Стоеше точно зад мен, облечена в тъмен панталон и бяла престилка на пекар и носеше три бутилки минерална вода, които очевидно беше купила току-що от близкото кафене. Изпод ревера на престилката й се подаваше табелка с надпис „Обществена служба за спешна медицинска помощ“. Забелязала, че погледът ми се задържа на нея, тя побърза да закопчае горното копче с едната ръка.