Той отскочи назад, когато някъде зад него се хлопна врата. Погледнах над рамото му и видях първата жена от Бърза помощ да идва към нас.
— Много благодаря — казах, отстъпвайки назад. — Страшно ми помогнахте.
— Чакай — тръгна след мен той. — Как се казваш? Как мога да…?
Жената от Бърза помощ го хвана за ръкава. Докато тя настояваше да разбере какво ми е казал, аз се обърнах и побягнах.
Препуснах покрай училището, пресякох улицата и хукнах през парка. Докато слаломирах между разхождащите се хора и детските колички, се опитах да проумея онова, което току-що научих. Стигнах нашата къща, останала почти без дъх, и изкачих стълбите като прескачах по две наведнъж.
— Божичко! — възкликна мама, когато нахлух във фоайето. Тя беше в дневната и ровеше из кашоните, струпани там. Хвърлих поглед към нея, а тя държеше две черни шапки. — Какво ще кажеш, стават ли за костюмите? За теб и…
— Извинявай — промъкнах се покрай нея, целувайки я набързо по бузата, — но сега не мога да говоря. Татко още ли е в кабинета си?
— На работа е. Почувства се по-добре и реши да отиде за лекциите следобед.
Това ми прозвуча като поредната лъжа, измислена в името на нейното спокойствие, но точно сега не можех да направя нищо по въпроса. Изтичах през стаята, след това нагоре по стълбите и хукнах по коридора.
— Пейдж! — извиках, тропайки по вратата на стаята й. — Знам, че искаше да останеш сама и съжалявам, задето те безпокоя, но…
Замълчах, когато вратата се открехна под ударите ми и отвътре ме лъхна горещ въздух.
— Пейдж! — Пристъпих в стаята. Там беше тъмно и единствената светлина идваше от старата нощна лампа на стената над писалището. — Добре ли си?
Тя не отговори. Помислих, че е заспала, но въпреки това исках да говоря с нея и приближих на пръсти леглото. Заопипвах в тъмното около възглавницата, надявайки се полекичка да я събудя, галейки косата й. Дланта ми докосна леко възглавницата… но главата й не беше върху нея. Продължих опипом да търся по цялото легло. Освен Пейдж, завивките и чаршафите също липсваха.
Върнах се обратно в горната част на леглото и включих малката лампа на нощното шкафче. На слабата светлина забелязах, че беше напълно опразнено. Капаците на прозорците бяха затворени, а завесите плътно покриваха стъклата. Това ми се стори странно, но още по-странно се оказа онова, което видях в средата на стаята.
Осем портативни печки стояха подредени в широк кръг, а кабелите им бяха включени в три отделни разклонителя. В средата на кръга на камара бяха струпани завивките и чаршафите от леглото и, както ми се стори, цялото съдържание на шкафа за спално бельо: стари одеяла, вълнени завивки и даже кърпите за гости. Насред това гнездо имаше скупчени възглавници — от леглото и от шкафа — и пластмасова кана за вода. Възглавниците бяха пухкави, сякаш никой не ги е докосвал, откакто са сложени на пода, а в каната имаше вода догоре. Иначе стаята изглеждаше както обикновено, само с едно изключение.
Пейдж я нямаше.
Изтрих с ръкав потта от лицето си, после отново се втурнах по коридора. Минах през моята стая, надявайки се Пейдж да ме чака вътре, но и тя се оказа празна.
На втория етаж имаше само още една стая — банята. Бавно тръгнах натам; силите най-накрая ме напуснаха, пък и се страхувах какво мога да открия вътре. Вратата беше затворена и под нея не се процеждаше светлина, но чух шум от течаща вода, сякаш някой се кани да си вземе вана.
Веднъж вече бях заварила Пейдж във ваната. Тогава тя беше бременна и болна. Все още неузряло, тялото й не беше способно да даде живот на онова, което растеше вътре в него. Вместо да я заведат на лекар, Рейна и Зара се грижеха за нея у тях, принуждавайки я да пие с литри солена океанска вода и да се кисне в гореща вана. Те също бяха край нея в деня, когато надзърнах през открехнатата врата на банята, и мълчаливо държаха бледата й трепереща ръка.
Докато отивах към банята, си представих отново нейното сгърчено и потрепващо тяло. Спомних си звуците, които издаваше — нещо между стенание и писък — не бях чувала нищо подобно дотогава. Представих си очите й, нейните красиви сребристосини очи, сияйно устремени към тавана, сякаш гледат в нищото и в същото време виждат всичко. И се помолих да не ме чака същата гледка и сега зад затворената врата.