Почуках веднъж. Втори път. Три пъти.
— Пейдж, Ванеса съм. Мога ли да вляза? — Притиснах ухо към вратата и се ослушах. Отвътре не се чуваше нищо друго, освен непрекъснатият звук на течаща вода. — Дано — прошепнах, стискайки кръглата дръжка, — само дано е добре…
Както и стаята, банята се осветяваше само от една слаба лампа. Но и нейната светлина беше достатъчна, за да разбера, че Пейдж не беше добре. И че съм закъсняла.
Безжизненото й тяло лежеше потопено под водата, а върху корема, ръцете и краката й имаше тежки железни тежести за задържане на вратите. Кожата й беше бледа, а устните — синкави. Водата шуртеше в препълнената вана и караше косата й да се вие около подпухналото лице.
Върху порцелановата лавица по дължината на ваната бяха наредени кутии готварска сол. Малка бяла книга бавно се носеше над плочките на наводнения под, а златните букви върху корицата просветваха на мъждивата светлина.
Цялата се вцепених, когато погледът ми попадна върху краткия надпис на френски.
„La vie en rose“.
Дневникът на Зара.
Чакалнята на болницата миришеше на разлят и засъхнал алкохол и пържени картофки. Противната воня не помагаше кой знае колко на кипналия ми стомах, който се бунтуваше от момента, когато преди четиридесет и пет минути отворих вратата на банята.
— Трябва да хапнеш нещо. — Мама сложи ръка на коляното ми.
— Не съм гладна — казах.
— Потиш се и цялата трепериш. Храната ще ти помогне.
Не отговорих. От другия край на чакалнята едно момиченце ме наблюдаваше с любопитни очи. Направих усилие да й се усмихна, но несполучливият ми опит само я накара да зарови лице в пуловера на майка си.
— Салата — обяви мама и стана на крака. — Ще ти донеса салата и ще се обадя на баща ти.
— През последните пет минути му се обади дванайсет пъти — възразих слабо.
— И ще продължавам да му звъня, докато не вдигне телефона.
Решителността й заслужаваше възхищение… А също и невъзмутимото й спокойствие. Нямах много ясен спомен какво стана, след като намерих Пейдж. Помня, че пищях, докато я вадех от ваната, както и неясния образ на мама, която беше дошла. Нищо повече. А сега се бяхме озовали някак в чакалнята на болницата. Докторите бяха с Пейдж. Изглежда, в мига, когато съм изкрещяла, мама е излязла от своето полусънно състояние, в което се намираше напоследък, и се беше върнала към реалността по същия начин, както я напусна.
Това си беше същинско чудо, доколкото чудесата изобщо са възможни, но то не ми направи впечатление.
Когато мама хлътна в асансьора, станах и потътрих крака към рецепцията.
— Извинете — започнах, облягайки се на гишето за опора, — има ли някакви новини за Пейдж…?
— Марчанд — рецепционистката Барбара, възрастна жена с бухнала руса коса, ме погледна над очилата с обсипани с изкуствени диаманти рамки. — Помня името от предишните дванайсет пъти, когато питахте за нея.
Явно не само мама показваше решителност в този момент.
— Държи се — каза Барбара. — Все още е в критично състояние, но се държи.
— Благодаря. Нали ще ми кажете, ако състоянието й се промени?
Тя прекръсти сърцето си в знак, че се кълне.
— Но не бих имала нищо против и ако междувременно решите пак да попитате.
Тъкмо щях да се отдалеча от гишето, когато тя отново заговори.
— Вие добре ли сте? Виждате ми се малко нестабилна.
— Добре съм — отговорих и махнах с ръка. — Благодаря, все пак.
Канех се да се върна обратно при наредените в квадрат столове, когато момиченцето, което отпреди ме наблюдаваше, видя да приближавам, притисна се към майка си и прошепна:
— Ето я пак тази жена. Какво й е?
Давах си сметка, че трябва да свикна с този въпрос, защото оттук нататък до края на живота ми нищо нямаше да е наред. Но сега беше още рано за това. Наведох глава, така че косата да скрие лицето ми, минах покрай столовете и се понесох към автоматичните врати колкото ме държаха краката. Навън се смесих с пушачите и с разтревожените семейства, които разпитваха по телефона роднините си за тяхното състояние. Стоварих се върху една празна пейка до входа на спешното отделение.
„Пейдж е добре. Тук е само за преглед. Скоро той ще приключи и двете ще се приберем у дома да гледаме филми, както всяка вечер.“
Докато се самозалъгвах, кръвта потече по-бързо по вените ми и главата ми се замая. Уплашена, че ще припадна, преди да съм свършила още едно важно нещо, аз отворих мобилния телефон, стиснах очи и се съсредоточих в дишането си. Когато прецених, че мога да изрека онова, което се налагаше да кажа, без да се разплача, отворих очи и набрах номера.