Телефонният секретар се включи на второто позвъняване. Поколебах се дали да не затворя и да позвъня отново по-късно, но накрая оставих съобщение. Реших, че изобщо не се знае в какво състояние ще съм по-късно.
— Здравей, Бети. Ванеса е. Звъня заради Пейдж. Случи се… злополука.
Поредната лъжа. Колкото и да бях зашеметена, все пак успях да вдигна от наводнения под дневника на Зара. В болничната чакалня, докато мама ходеше да звъни на татко, успях да разчета прилежните, но размазани от водата бележки на Пейдж. Макар и с неочакван резултат, тя беше действала умишлено. Пуснала водата, напълнила ваната със сол, затиснала тялото си с тежести. Давала си е сметка какво прави.
Опитвала се е да стане една от тях. Една от нас. Можех единствено да правя догадки защо това не е проработило — не се беше потопила в естествено солена вода.
— В момента е в интензивното на Обществената болница — продължих бързо. — Все още не се знае какво става с нея, но предполагам, че ще искаш да я видиш. Дали Оливър ще може да те докара дотук?
Оставих адреса и затворих. На няколко метра от мен една линейка влетя през входа на спешното отделение. Погледът ми се закова в мигащите сигнални светлини. Между техните проблясвания си представих лицето на Джъстин.
Толкова ми липсваше. Особено в този момент, но и във всяка секунда от деня, дори когато не мислех съзнателно за нея. Липсваше ми усмивката й, звукът на нейния смях, способността й да преобразява всяко неблагополучие в нещо хубаво. Липсваха ми нашите срещи в коридора сутрин, когато е още сънена и кисела, за да поздрави с добро утро. Липсваха ми нашите разговори вечер — за мама и за татко, за училището и момчетата, докато не се почувствах толкова уморена, че заспивах, без да се притеснявам от тъмното. Понякога, когато така ми липсваше, че едва можех да дишам, си представях как просто е заминала за известно време и ще се върне отново, щом е готова за това.
Ако сега загубя и Пейдж, помислих си, сигурно вече не бих могла да дишам.
Сълзите напълниха очите ми и почувствах внезапна нужда някой да ми каже, че всичко отново ще бъде наред. А ако това е невъзможно, то поне до мен да има някой, когото обичам и който ме обича; който ще ме накара да говоря, дори когато нямам желание; който просто би седял до мен на тази пейка, докато се почувствам достатъчно силна, за да стана от нея.
Имах нужда от Саймън.
Започнах да му пиша съобщение, а пръстите ми сякаш сами се движеха. Сълзите се търкаляха по бузите ми и нови бликаха на тяхно място, като ми пречеха да виждам малкия дисплей на телефона. Съобщението беше съвсем кратко и той щеше да разбере за какво го моля, дори да не го казвах ясно.
„Пейдж е в интензивното на Обществената болница. Засега е добре. Не съм сигурна за себе си обаче.“
Натиснах „Изпрати“, затворих капачето на телефона и се отпуснах на пейката, докато главата ми не опря дървените пречки. Наблюдавах светлините на линейките, докато клепачите ми така натежаха, че не можех повече да си държа очите отворени. Далечните гласове на разговарящи хора, шумът на преминаващи коли, звукът от клаксоните постепенно затихнаха, докато не настъпи пълна тишина.
Изглежда, съм заспала дълбоко, защото следващото нещо, което помня, беше някой, седнал на пейката до мен. Ръката му обгръщаше раменете ми и ме притискаше към тялото му, а бузата ми лежеше върху топлите му гърди. Инстинктивно плъзнах ръка през кръста му и останах така.
Чувствах се по-добре. По-спокойна. Главата ми се беше избистрила. Усещах жажда, но тя не беше по-силна от жаждата след обикновена дрямка.
Разбира се, ако разсъждавах, вместо да се поддавам на чувствата, щях да разбера колко неестествено би било да съм спала на пейката цели три часа — времето, необходимо на Саймън да стигне с колата от Мейн дотук. Два часа, ако не броим ограниченията на скоростта. Щях да се досетя, че мама не би ме оставила на студа толкова дълго, особено в сегашната й роля на хладнокръвен лидер.
Аз обаче не разсъждавах. Защото се чувствах толкова щастлива, че той е тук.
— Благодаря, че дойде — прошепнах.
— Благодаря ти, че ме повика при себе си — отговори той, обгръщайки талията ми със свободната си ръка.