Отворих очи. Без да помръдвам, погледнах ръката му, забелязвайки кафявото сако и протритите ръкавели. Сведох очи надолу към тротоара и видях мръсните кецове „Конвърс“.
Саймън не носеше кецове.
Паркър имаше такива.
Прекалено изтощена да набирам номера, на който да изпратя съобщението преди малко, просто го бях пуснала като отговор на получен по-рано есемес. Най-вероятно съм объркала някое от съобщенията на Паркър с тези на Саймън.
— От какво имаш нужда — произнесе той тихо близо до ухото ми. — Да ти донеса ли нещо?
„Върви си. Моля те, върви си и ме остави сама.“
Но не го казах на глас. Дори не се отдръпнах; тялото не ми се подчиняваше. Вместо това, въпреки волята ми, се притисна още по-силно към неговото, а желанието да бъда с Паркър заглуши тревогата в главата ми.
Докато прегръдката на Паркър ставаше все по-настойчива, аз си мислех за Саймън. Обичах го. Повече от всичко и от всеки друг. Когато бяхме заедно с него, се чувствах много по-цялостна, отколкото ако бяхме разделени.
За моя изненада обаче и с Паркър се чувствах почти по същия начин.
Глава 23
Пейдж щеше да се оправи. Чувстваше се изключително слаба и трябваше да остане в болницата под наблюдение, но лекарите казаха, че до няколко дни ще може да се прибере у дома. Ходех при нея сутрин, по обед и след училище, като често оставах дори след определеното за свиждане време, докато сестрите не ме изгонеха. Тя беше твърде отпаднала, затова не говорехме много, а когато го правехме, се придържахме към леки и безопасни теми, като предаванията по телевизора, който висеше над долния край на леглото й, например. Щеше ми се да разбера защо го е направила, но не исках да я разстройвам или да я карам да се почувства още по-зле. Тя и сама щеше да ми каже, когато е готова. Аз бях нейна приятелка и щях да чакам колкото време е необходимо.
Това обаче не значеше, че няма да търся отговорите другаде. Ето защо следващата събота станах още преди зазоряване, оставих на мама и татко бележка, че имам извънредни часове цял ден и тръгнах за Уинтър Харбър.
Не беше минала и седмица, откакто пренощувах на яхтата на Паркър, но докато шофирах през града имах чувството, че не съм била там с месеци. Дърветата сега бяха почти голи, а довчера пъстрите им листа бяха станали кафяви и покриваха земята. Небето сивееше, слънцето беше скрито зад ниските облаци. Останали без занимание между лятото и ски сезона, туристите се бяха прибрали по домовете си, опразвайки улиците и магазините. Никога не бях идвала в Уинтър Харбър по това време на годината и се изненадах колко пуст и самотен изглежда градът.
Жадна за компанията на други хора, аз се отправих право към ресторанта на Бети. Но и той сега изглеждаше различно. Тюркоазната му фасада сякаш беше загубила цвета си, а боята по нея се ронеше и лющеше. Дългата веранда се беше продънила в средата и от парапета, който я опасваше по цялата дължина, липсваха поне десетина дървени пречки. Няколко от кепенците лежаха паднали на земята, а останалите бяха изпочупени и разкривени. Цялата сграда изглеждаше така, сякаш през нея е минал ураган, който я е поразил фатално, така че нямаше надежда да бъде възстановена отново.
Но като се имат предвид внезапните мимолетни бури през лятото, може и наистина да е било така.
Паркирах колата и поех през тревата към стълбите на верандата. През шестте часа, докато шофирах насам, бях намислила какво да кажа, но преди да натисна звънеца се забавих, за да си го преговоря отново.
— Какво правиш тук?
Дръпнах се рязко и се вкопчих в парапета, за да не се изтърколя по стълбите. Оливър беше отворил вратата съвсем неочаквано. Изглеждаше гневен и тъкмо щях да му се извиня, че идвам без предизвестие, когато той продължи да говори.
— Не казаха, че идваш. — Очите му, вперени някъде зад гърба ми, трескаво се местеха. — Не казаха, че идваш и нямам свободна стая за теб.
— Всичко е наред. — Последвах го, когато той рязко ми обърна гръб и забърза навътре. — На никого не съм казвала, че ще идвам и няма да остана дълго. Просто исках да кажа на Бети как е Пейдж.
Той внезапно спря и се обърна. Очите му продължаваха да бягат насам-натам, но не спираха нито на мен, нито на друго нещо в стаята. Стоеше прегърбен, сякаш усещаше тежестта на огромен невидим товар. Устните му бяха отпуснати и долната висеше над брадичката.
— Бети е добре — каза. — И няма нужда от помощта ти. Хората най-накрая трябва да престанат да се притесняват за нея и да се съсредоточат върху по-важни неща.