В стаята имаше най-малко още петнайсет дървени сандъка като моя, може и повече. Бяха направени с парчета от съсечената мебелировка и накъсаните килими и ми напомниха за ковчези в погребален дом, с тази разлика, че онези — или онова — вътре в тях бяха още живи. Показваше го бълбукането, което се разнасяше из — предполагам — мазето на Бети, подобно на пещера с хлъзгавия си под и каменните стени. Звукът от бълбукането беше ритмичен, сякаш някой диша под вода.
Оливър беше в другия край на помещението и седеше с гръб към мен пред метална маса. Явно записваше нещо в книгата си. Отдясно на него имаше лаптоп, на чийто екран се виждаше сайтът на „Уинтър Харбър Херълд“. Присвих очи и успях да разчета водещото заглавие.
„Дълбини или умри потъва; телата на гмуркачите Гордън Йентц, 28, и Ник Лексингтън, 32, са открити.“
„Дълбини или умри“. Името на лодката, която видях от яхтата на Паркър миналия уикенд. Не беше ли споменал Саймън, че гмуркачи са открили телата на мъртви жени в ледената гробница? Дали Гордън Йентц и Ник Лексингтън не бяха тези гмуркачи?
Предчувствието ми подсказваше, че съм на прав път. Когато видях какво е разпиляно върху влажния под около писалището, вече бях сигурна, че е така.
Там имаше десетки статии, някои от „Херълд“, но повечето от „Бостън глоуб“. Много от тях бях изучила внимателно и аз: за катастрофата с автобуса; за студентите, открити във водата при летището; за Колин Милтън Купър, който скочил от моста „Лонгфелоу“ и се самоубил. Имаше принтирани имейли и много снимки — близки планове на жертвите и на много други познати лица.
Като например Пейдж, която чете на пейка в парка. Паркър, който си играе с айпода в техномаркет в Бойлстън. Саймън, застанал до будка за вестници, втренчен в картата на Бостън.
Аз как пия вода. Как си вея на лицето. Как си вдигам качулката на якето. Как тичам през парка към лятната естрада.
Следили са ни през цялото време. Ходили са по петите ни. Не знаех защо и как, но бях сигурна в това. Най-вече защото между статиите и снимките се виждаше дебел албум с позлатени корици… същият като този, в който Зара и Рейна отбелязваха завоеванията си.
Трябваше да се махна някак оттук. Час по-скоро. Огледах помещението и с облекчение забелязах дрехите си, прилежно сгънати върху последното стъпало на тясното стълбище. Отгоре върху купчината лежеше мобилният ми телефон, а червената светлина за нови съобщения мигаше.
Оливър продължаваше да пише, тананикайки тихо със затворена уста. Стиснах с две ръце ръба на дървената вана и бавно се изправих на колене. Изчаках няколко секунди с присвита между раменете глава. Щом се уверих, че Оливър не е чул раздвижването, заглушено от останалите шумове в помещението, се надигнах приведена във ваната. От едната страна имаше ниско метално столче; измъкнах се от водата и на пръсти стъпих върху него, потрепвайки при всяка капчица вода, която падаше върху каменния под.
Трепереща, продължих към стълбите, превита на две и притискайки с ръце голите си гърди. През цялото време не откъсвах поглед от Оливър, но той беше погълнат от записките, които водеше в книгата. Когато наближих разпилените по пода листа, спрях. Изчаках бълбукането в мазето да се засили, приближих и внимателно събрах от пода колкото може повече хартия, преди шумът да утихне. После продължих, поглеждайки крадешком в дървените вани, покрай които минавах.
Не разпознах нито една от спящите жени. Сирените в нощта, когато заливът замръзна, бяха красиви като Рейна и Зара. Всички имаха високи и стройни фигури, с топла бронзова кожа и дълга гъста коса; телата им бяха загорели от слънцето и излъчваха здраве. Но тези жени тук бяха различни — кожата на някои беше бледа, на други — синкава. Имаха мършави и крехки тела. Дишането им беше неестествено забавено. Реших, че две от тях са направо мъртви и се наведох, за да се уверя, но забелязах водата леко да се вълнува от дишането им.
Отминавайки и последната вана, рискувах да се затичам през оставащото до стълбището разстояние. Грабнах телефона и дрехите си и запрескачах по две стъпала наведнъж.
— Стой!
Познатият глас експлодира в главата ми като торпедо. Политнах към студената стена.
— Тя бяга!
— Леко, леко — успокои я Оливър. — Всичко е наред. Всички са тук.