— „С. С. Бостончанин“ говори ли ти нещо?
Спомних си спасителния пояс на яхтата на бащата на Паркър.
— Да — прошушнах.
— Саймън те е видял там. В леглото, с някакво момче. Когато си се опитала да му се обадиш, той цяла нощ обикаля като луд да те търси. Най-после открил колата ти на паркинга на „Фар“ и като не си отговаряла на мобилния, решил, че нещо лошо е станало, затова се качил на яхтата.
— Но аз не съм… Ние не сме…
— Така ли? — Той извади телефона си, натисна някакъв бутон и ми го подаде. — Ами за това какво ще кажеш? Напомня ли ти нещо?
Не бях способна и думичка да обеля, дори да знаех какво да кажа.
Чувствах се напълно парализирана от снимката, на която лежа върху Паркър на брега на реката. Същата от сайта на „Хрътките“ но сега под нея имаше нов текст.
„Паркър Кинг показва на съученичката си от завършващия випуск в «Хоторн» Ванеса Сандс какво е да живееш като светски лъв.“
Глава 24
Следващият понеделник, вече в Бостън, за първи път в живота си избягах от училище. Събудих се рано, изчаках татко да отиде да си вземе душ и разбих ключалката на неговата дървена кутия. После, вече облечена, казах на мама, че имам ранна среща с госпожица Мълиган и напуснах къщата, преди татко да е излязъл от банята. Отбих се до пощата, където се усмихвах и гуках на младия сортировач на писма, докато не ми каза онова, което исках да знам, след това смених два автобуса, отдалечавайки се от центъра на града. Попитах за посоката поне десетина пъти и почти толкова често обърквах пътя, докато най-накрая не се озовах пред тясна постройка от червени тухли в най-източния край на южен Бостън.
Сверих адреса в ръката си с ръждясалите табелки с номера, окачени на вратата. Пощенската кутия, отбелязана на гърба на картичката с ресторанта на Бети, се намираше на „Четвърта улица“ 134. Очевидно бях стигнала на правилното място, стига да нямаше повече от една „Четвърта улица“.
Тръгнах нагоре по оронените стъпала. На последното се обърнах наляво и зърнах късче синьо-зелена вода между покривите. Поех дълбоко соления въздух и го задържах известно време в дробовете си, преди да издишам. Все още с опънати нерви, но поне малко поуспокоена, вдигнах ръка и почуках. Няколко секунди по-късно вратата се открехна с няколко сантиметра и веднага след това се затръшна.
Почаках, но тя не се отвори повече. Почуках пак, този път по-силно.
— Моля те — извиках през затворената врата, — знам, че не искаш да ме виждаш, но нямаше да съм тук, ако не беше важно.
Никакъв отговор. Почуках отново, после се надвесих през металния парапет, за да надзърна през прозореца. През прозрачната бяла завеса зърнах висока фигура насред полупразната стая. Стоеше с гръб към мен, едната ръка опряна на полицата над камината, другата — притисната към гърдите. Раменете й рязко се движеха нагоре-надолу, сякаш едва си поемаше въздух.
— Моля те — опитах да извикам, но гласът ми секна, докато чуках по прозореца. — Имам нужда от помощта ти.
Тя вдигна глава, но не понечи да тръгне към вратата. Помислих, че се кани да остане така — да слуша, без да дава знак, че ме е чула, затова се огледах дали има някой наблизо, който може да дочуе думите ми. Нямаше нужда да ме кани вътре, но и аз нямаше да тръгна, преди да излея всичко онова, заради което съм дошла.
— Здравей, Ванеса.
Обърнах се рязко. Докато се оглеждах за нежелани свидетели, тя беше отворила вратата.
— Вила? — попитах колебливо, защото не бях сигурна, че това наистина е тя. Видях я само веднъж в кафенето, когато носеше торбест панталон и провиснала широка риза, а косата й беше прибрана под бейзболна шапка, чиято козирка почти скриваше лицето. Сега беше облечена в тъмни джинси, мека копринена блуза и дълго до глезените кашмирено манто с цвят слонова кост. Дългата бяла коса беше прибрана на гърба с панделка. Сините й очи изпъкваха на фона на меките гънки по кадифената кожа.
— Толкова си красива — казах.
Тя се усмихна бегло и нерешително.
— Искаш ли да влезеш?
Отвори широко вратата. Докато минавах покрай нея, си помислих, че ми изглежда някак позната, и то не защото вече сме се срещали. Преди да се сетя къде още бих могла да съм я виждала, тя с жест ме покани да седна.
— Местиш ли се? — попитах. Освен дивана с плюшена тапицерия, на който седнах, единствените други мебели в стаята бяха фотьойлът със същата тапицерия, масичка за кафе и ваза с бели лилии. Стените бяха голи, а вградените книжни лавици — празни.