— Защо? — Нещо притисна гърдите ми. Независимо какво беше направила биологичната ми майка, никак не ми се понрави мисълта, че е страдала от заболяване, което не е могла да контролира. — След като не е била добре и е знаела как да промени това, защо е отказвала да си помогне?
Вила отново обърна очи към мен.
— Имаш си момче, нали?
Сега аз се дръпнах назад.
— Съжалявам, ако въпросът ти се стори прекалено личен, но отговорът е важен. — Тя замълча за миг, изчаквайки ме да размисля. — Има момче, нали? Той отначало е бил безразличен, но сега не се отделя от теб.
Едва ли говореше за Саймън. Дори преди да станем гаджета, той никога не е бил безразличен към мен.
Явно ставаше дума за Паркър.
— Откъде знаеш за него? — попитах. — Татко ли ти каза нещо? Но той пък откъде е научил?
— Разбира се, че не е той. Баща ти е прекалено загрижен как се развиват отношенията между вас двамата, за да обърне внимание на чувствата ти към някой друг от противоположния пол. Просто един ден те видях да говориш с красиво момче в „Бийнъри“ и събрах две и две.
— Представа нямам какво точно си видяла — отвърнах бързо, а жарта от лицето ми се спусна надолу по шията и стигна гърдите, — но не изпитвам нищо към Паркър.
— Сигурно нямаш чувства към него. Поне засега.
Отворих уста да споря, но млъкнах, когато тя протегна ръка и я постави върху коляното ми.
— Усетила си, че се чувстваш по-добре, когато той е до теб, нали? Когато произнася името ти или те докосва. Независимо колко жадна и изтощена си била преди това.
Отпуснах се на дивана, когато си припомних пръстите на Паркър върху прасеца ми на лятната естрада. Как лежа до него на яхтата. Как стоим съвсем близо един до друг на кулата за водни скокове. Ръцете му, които ме обгръщат на пейката пред болницата. Не исках да призная дори пред себе си — особено пред себе си — но той ме привличаше. И точно както каза Вила, аз се чувствах по-добре, по-силна, дори странно приповдигната всеки път, когато той е близо до мен.
— По този начин действа твоята сила, Ванеса — внимателно каза тя. — Ти може и да не си даваш сметка, че изпращаш сигнали, но наистина е така. През цялото време. Когато той откликне, твоите способности — а и тялото ти — укрепват. Колкото по-увлечен е той, толкова по-силна ставаш.
Не исках да ставам по-силна. Не и ако заради това трябваше да бъда с Паркър, а не със Саймън.
— Ами гаджето ми? — попитах, умишлено пропускайки „бивше“. — Аз го обичам и…
— Той също те обича. Ако е било така и преди твоята трансформация, значи силите ти не му влияят.
Тя замълча, сякаш си даваше сметка, че това е отговор на въпроса, който ме мъчеше, откакто двамата със Саймън станахме нещо повече от приятели. Оцених жеста, че ми дава възможност да обмисля чутото. Ако наистина е така, значи Саймън ме обича — наистина ме обича. Не просто си го въобразява, принуден от моята сила, която не му е оставила друг избор.
Не че това вече имаше някакво значение.
— Точно заради това се чувстваш различно, когато си със Саймън и когато си с Паркър — продължи след малко тя. — Саймън може и да те задоволява емоционално… но това е единственото, на което е способен.
Затворих очи и се опитах да овладея главозамайването.
— Ами Шарлот? Когато е срещнала татко…
— Тогава тя се чувстваше изключително немощна. Налагаше се да направи нещо, преди тялото й окончателно да я предаде. Но тя се съпротивляваше, защото не искаше да върши онова, което я принуждаваха. Не беше съгласна. — Вила въздъхна. — Майка ти, Ванеса, беше готова по-скоро да се раздели с живота, отколкото да разбие живота на друг човек.
— Но все пак го е направила — вметнах.
— Да. За нещастие не само нейният живот беше заложен на карта. Има хиляди сирени, които живеят в малки крайбрежни селища по целия свят. За добро или зло, Уинтър Харбър е доста влиятелен град и неговите обитателки приемат това положение изключително сериозно. Когато се разбра, че Шарлот доброволно се отказва от дарбите, с които е надарена, започнаха да валят заплахи. Към семейството й, към нейните приятели… към всички нейни близки. Сирените са обединени в малки затворени общества и загубата дори на един-единствен член може непоправимо да повлия на бъдещото поколение. Ето защо другите сирени приеха отказа на майка ти като лично предизвикателство. Накрая тя трябваше да избира между това да промени един живот, или да умре тихо, като при това навреди на десетки други.