— Независимо от причините, които я принудиха да започне връзка с него, Шарлот обичаше баща ти — не беше способна да извърши онова, което очакват от нея. Затова го остави да си тръгне, но направи така, че останалите сирени в Уинтър Харбър да мислят друго. Накрая се изплаши, че те могат да заподозрат нещо и да я накажат, като навредят на теб, затова избяга. Когато баща ти измина целия този път, за да ви намери, тя осъзна колко много той те обича и колко по-безопасно ще е да отраснеш при него, далече от нея. В края на краищата сирените не знаеха кой е той. Но започнаха да подозират, че нещо не е наред, когато здравето й отново се влоши. Това не би се случило — или поне не толкова скоро — ако беше взела живота му.
— Ами книжарницата? Пожарът?
Вила замълча.
— Това беше злополука. Майка ти вярваше, че ако прекъсне всякаква връзка с теб, ще успее да те спаси.
Погледнах я в очите.
— Затова ли никога не пожела да ме видиш? Защото и ти си свързана с нея?
— Да. Ето защо преди много време се заклех никога да не чета мислите ти, което всички сирени го могат в една или друга степен. Дори в моменти като това лято, когато отчаяно исках да се свържа с теб, за да разбера дали си добре. Ако го бях направила обаче, скоро и ти щеше да четеш мислите ми… а това още повече би усложнило положението.
Отместих очи от нейните и огледах излъсканата до блясък масичка за кафе, празните книжни лавици, камината, в която сякаш никога не е горял огън. След всичко, което току-що ми каза, и като знаех истината, която тя бе пазила само за себе си през всичките тези години, не можех да я виня, че предпочиташе простите неща.
— Те са се върнали — казах секунда по-късно, приковала очи в парчето водорасло, залепнало за стената на празната кана. — Ледът в Уинтър Харбър се разтопи и сега… сирените са се върнали.
— Знам. — Гласът й беше тих, непоколебим.
— Двамата с моя приятел… Ние ги спряхме миналото лято. — Погледнах я и сълзи напълниха очите ми. — Сега мисля, че са се върнали за нас.
Този път тя се поддаде на порива. Протегна ръце, прегърна ме и ме притисна до себе си. Галеше косата ми, докато сълзите мокреха рамото й.
— Вече не си сама, Ванеса. Те няма да те наранят — нито теб, нито някой друг — никога вече.
— Откъде знаеш? — прошепнах.
— Защото този път ще свършим работата докрай. — Тя ме притисна още по-силно и нежно ме залюля. — Ще ги удавим.
Глава 25
— Как си?
Пейдж вдигна поглед от списанието, което четеше. Пристъпих към нея, окуражена, че я намирам будна и седнала. Тя се прибра у дома преди два дни, след едноседмичен престой в болницата и макар да беше укрепнала физически, не беше ясно дали и емоционално е вече стабилна.
— Добре — отвърна тя с бегла усмивка. — Уморена, но добре.
— Това вече е нещо. — Отвърнах на усмивката й и приседнах на края на леглото. Никак не ми беше приятно онова, което се канех да направя, но нямах друг избор. — Пейдж… трябва да поговоря с теб за нещо.
— И аз — каза тя.
— Става ли аз да съм първа? Моля те! — Още не бяхме говорили за онова, което се опита да направи и бях сигурна, че иска да ми обясни. Но предполагах, че обяснението й може да се промени, когато чуе каквото имах да й казвам. Когато кимна, продължих: — Ти беше права.
— За кое?
Пръстите ми се овлажниха, стискайки свития на руло вестник.
— Спомняш ли си как преди няколко седмици ти се стори, че виждаш Рейна и Зара по време на урока в парка.
Малкото руменина, появила се по лицето й, се стопи.
— Да, спомням си как си въобразих, че са там.
Тя сведе поглед към вестника, когато го оставих на одеялото между нас. Вкочаненото ухилено лице на Матю Харисън ни гледаше от първа страница.
— Това да не е…? Той е…?
— Човекът, който ни уговаряше за „Бейтс“ в кафенето. Двамата с Паркър го открихме в училищния басейн същия следобед, когато ти опита да се трансформираш.
Главата й рязко се вдигна.
— Какво сте правили с Паркър? — остро попита тя.
Въпросът и тонът, с който го зададе, бяха толкова неочаквани, че ми трябваше секунда да се съвзема и да отговоря.
— Говорехме си, бяхме се спасили от срещата за представяне на колежите. Нали сме нещо като приятели.
— Паркър няма приятели момичета. Момичетата ги чука.
Снимката ни край реката. Сигурно я е видяла с новия текст.