Иля Илф, Евгений Петров
Мързелан
Точно в девет сутринта малката стая на отдела за планиране се напълни със сътрудници. Железният калъф, свален от машината, изтрака, сложиха го на прозореца, заблъскаха чекмеджетата по бюрата и работният ден започна.
Последен пристигна Яков Иванович Дубинин.
— Привет! — поздрави жизнерадостно той. — Здравейте, Фьодор Николаевич, здравейте, Людмила Филиповна. На останалите — добър ден.
Но като се обърна към писалището си и видя купа бумаги, мигом посърна.
Поседя известно време втренчен тъпо в книжата, после се сепна и отвори „Правда“.
— Охо! — възкликна след десетина минути. — Виж ги ти немците! „Ер нувел“ пише…
Отделът не реагира.
Дубинин, естествено, разбираше, че трябва да се залови с планирането, но някаква непреодолима сила го накара да обърне страницата и да потъне в обширна медицинска статия.
— Другари — обади се пак той, повдигайки вежди, — вижте само какво става! Четохте ли днешната „Правда“?
Трудолюбивите чиновници учудено вдигнаха очи към него, а Людмила Филиповна дори за миг спря да пише на машината.
— Ще може да се ражда без болка! Не е ли чудесно, а?
Дубинин се развълнува така, като че самият той беше раждал неведнъж, и при това в ужасни мъки.
Машината затрака отново, а Яков Иванович продължи четенето. Добросъвестно изчиташе всичко подред, без да пропусне нито една дописка, като си мърмореше:
— Ама сеитбата върви добре. Сеят, сеят, засяват. Нещо тази година не сеят в калта, а? Пък може и да сеят, но не го пишат? Да-а-а, продължаваме по-нататък. Леле! Пак хулигани! Хич не бих се церемонил с тях, честна дума! Професор Пикар е във Варшава. Лично аз никога не бих летял в стратосферата. Ако ще, да ме позлатят… А в Болшой театър днес дават „Садко“, билетите с печат „Град Китеж“ важат за двайсет и осми. И какво друго? Концерт на Беата Малкин… Вечер на хумора и сатирата с участието на първите ни сили… Партийният комитет вика в стая № 598 другаря Никитин… Тъй, тъй… Телефони на редакцията… Пълномощникът на Главлит е на 22 624…
Дубинин си погледна часовника угрижено: беше едва единайсет!
— Ами „Известия“ къде е? — провикна се делово. — Дайте ми „Известия“. Фьодор Николаевич, къде е „Известия“? Проклетата куриерка вечно го забутва някъде.
— Днес няма „Известия“ — сдържано отвърна Фьодор Николаевич.
— Как така няма?
— След почивен ден никога няма.
Като осъзна, че вече няма какво да чете, дори физиономията на Яков Иванович се промени. Той запука с пръсти опечалено и четвърт час седя, неспособен да помръдне. После се мобилизира и се зае да подвърже паспорта си с картон. Дълго и старателно ряза, лепи и изплезил език, изписа: „Я. И. Дубинин“.
Докъм един часа грандиозният му труд беше завършен. Наближаваше съдбовният миг, в който все пак щеше да му се наложи да се заеме с планирането. Яков Иванович гнусливо загърби бюрото си като котарак, под чийто нос някой пиян шегаджия тика димяща цигара. Дори изпръхтя от отвращение.
Зад прозореца шумяха голите пролетни клони.
— Уж е слънчево, а е ветровито — оповести Яков Иванович с надеждата да завърже разговор.
— Не ни пречете да работим — отвърна Людмила Филиповна.
— Тук, изглежда, на всички им преча — засегна се Дубинин. — Щом е така, мога и да изляза.
И отиде в тоалетната, където преседя четирийсет минути, потънал в мисли за неколегиалното, грубо отношение от страна на колегите, за професор Пикар и за това, че билетите за „Град Китеж“ важат за двайсет и осми.
„По дяволите — мислеше си той, — а хората си ходят по театри. Имат време бол, що да не се мотаят.“
Дубинин се върна в отдела мрачен и обиден.
— Търси ви един човек — каза Людмила Филиповна. — За планирания стъклен амбалаж. Човекът чака в коридора.
— Няма нужда да ми казвате — скастри я Яков Иванович. — Сега ще се оправя с него. То пък, да прощавате, ама човек и до тоалетната не може да отиде.
Но в този момент го викнаха при началника.
— Вижте, другарю Дубинин — започна сърдито шефът. — Разбрах, че и днес сте закъснели за работа с десет минути. И значи какво излиза? Не планиране, а манкиране. Разбирате ли какво означават десет минути, откраднати от държавата? Принуждавате ме да пусна заповед за мъмрене. Няма да ви задържам повече, другарю Дубинин. Можете да си вървите.
„Няма да ви задържам“ — огорчено си мислеше Яков Иванович, докато вървеше бавно по коридора. — „«Манкиране»! Вижте моля ви се, какъв майтапчия. Ти се пребиваш от работа, а той… бюрократ смотан! Жандарм в сако!“
— Не, няма да оставя това така — развика се той в отдела, заглушавайки шума от пишещата машина. — Добре де, закъснях с десет минути. Действително закъснях с десет минути. Е, и какво? Да не би това да му дава право да се отнася към мен като с говедо? „Няма да ви задържам!…“ То пък оставаше и да ме задържи, нахалникът му с нахалник. „Можете да си вървите!“ Какъв е тоя тон? Да, ще си отида! И ще се оплача!