Но защо той не изрече поне една дума? Това вече Оцу не можеше да понесе. Листата на кестена се поклащаха, сякаш дървото разбира и й съчувства.
Колкото повече се ядосваше, толкова повече я обземаше любов към него. Дали такава е съдбата й или не, не можеше да определи, но нейната разкъсана от мъка душа й подсказваше, че няма за нея истински живот без Мусаши.
Джотаро погледна надолу към пътя и промълви:
— Насам идва свещеник.
Оцу не му обърна внимание.
Наближаваше пладне и небето беше станало дълбоко и прозрачно синьо. Монахът, който се спускаше по склона в далечината, имаше вид на слязъл от облаците, сякаш няма нищо общо с този свят. Като приближи кестена, той погледна към него и видя Оцу.
— Това пък какво е? — възкликна и при звука на неговия глас Оцу вдигна поглед.
С разширени от изненада очи, тя извика:
— Такуан!
В сегашното нейно състояние Такуан Сохо й се стори като спасител. Чудеше се дали не сънува.
Макар Оцу да остана поразена при вида на Такуан, за него това, че я намира, не беше повече от потвърждение на нещо, което вече е предполагал. Оказа се, че пристигането му не е нито случайност, нито чудо.
Такуан от дълго време бе в приятелски отношения със семейство Ягю. Познанството му с тях водеше началото си от дните, когато като млад послушник в Сангенин в Дайтокуджи задълженията му включваха чистенето на кухнята и правенето на фасулена каша.
По онова време Сангенин, по-късно познат като „Северния дял“ на Дайтокуджи, беше известен като сборно място на „необикновени“ самураи, ще рече — самураи, отдадени на размишления за смисъла на живота и смъртта. Мъже, усетили необходимост да познаят духовния свят, както и техническите умения на бойните изкуства. Там се тълпяха повече самураи, отколкото дзен-монаси, вследствие на това храмът се прочу като разсадник на непокорство.
Между самураите, които идваха, бяха Судзуки Ихаку, братът на господаря Коизуми от Исе, Ягю Городзаемон, наследник на дома Ягю и братът на Городзаемон — Муненори. Последният бързо се привърза към Такуан и оттогава двамата останаха приятели. По време на многото си посещения в крепостта Коягю, Такуан беше срещал Секишусай и изпитваше голямо уважение към по-възрастния човек. Секишусай също хареса младия послушник, който го впечатли като даващ големи надежди.
Неотдавна Такуан се спря временно в Нансоджи, област Идзуми и оттам беше изпратил писмо да се осведоми за здравето на Секишусай и Муненори. Получи дълъг отговор, в който между другото се казваше:
Напоследък много ми върви. Муненори пое длъжност при Токугава в Едо, а внукът ми, който напусна службата си при господаря Като от Хиго и замина да учи сам, напредва успешно. Аз самият имам за посетител едно красиво младо момиче, което не само добре свири на флейта, но и разговаря с мен, заедно пием чай, подреждаме цветя и съчиняваме стихове. Тя е радостта на моите старини, цвете, цъфтящо там, където иначе би било студена, неуютна стара колиба. Щом ми каза, че е от Мимасака, недалеч от Вашето родно място, и че е отгледана в някакъв храм на име Шиподжи, предположих, че има много общи неща между вас. Необикновено приятно е да пиеш вечерното си саке под звуците на флейта, и то при добро изпълнение, и щом сте толкова наблизо, надявам се да дойдете да споделите това удоволствие с мен.
За Такуан щеше да е трудно при каквито и да е обстоятелства да откаже поканата, но увереността, че описаното в писмото момиче е Оцу, го направи още по-склонен да я приеме. Докато тримата вървяха към къщата на Секишусай, той зададе на девойката много въпроси, на които тя отговори без недомлъвки.
Разказа му какво е правила, откакто го видя за последен път в Химеджи, за станалото тази сутрин и за своите чувства към Мусаши. Монахът с внимателно кимане изслуша печалната й история.
Щом тя свърши, каза:
— Струва ми се, жените могат да изберат начин на живот, който не би бил възможен за мъжете. Ако искаш, съгласен съм да те посъветвам какъв път да следваш за в бъдеще.
— О, не.
— Е…
— Вече съм решила какво ще правя.
Такуан я изгледа внимателно. Беше се спряла и гледаше в земята. Имаше дълбоко отчаян вид, но при все това някаква сила в гласа й го накара да промени мнението си.
— Ако имах някакви съмнения, ако мислех, че няма да издържа — каза тя, — никога не бих напуснала Шиподжи. Все така съм решена да срещна Мусаши. Единственият въпрос в ума ми е дали това ще му причини някакви неприятности, дали ако продължа да живея, ще му донеса нещастие. В такъв случай ще трябва да направя нещо.