— Какво точно ще рече това?
— Не мога да ти кажа.
— Пази се, Оцу!
— От какво?
— Под това ярко весело слънце божеството на смъртта те притегля към себе си.
— Аз… аз не разбирам за какво говориш.
— Така и предполагам, но това е, защото богът на смъртта ти дава сили. Глупаво би било да умреш, Оцу, особено заради несподелена любов.
Такуан се усмихна.
Оцу отново започна да се ядосва. Със същия успех би могла да говори на вятъра, мислеше си — Такуан никога не е бил влюбен. Невъзможно е за човек, който никога не се е влюбвал, да разбере нейните чувства. Да се опитва да му ги обяснява за нея беше, както за него да седне да обяснява дзен на малоумен. Но както има истина в дзен, независимо дали един малоумен би я схванал или не, така има и хора, които биха се жертвали в името на любовта, независимо дали Такуан ще разбере това. За една жена поне любовта е нещо много по-сериозно от досадните гатанки на един дзен-монах. Щом си обзет от любов на живот и смърт, какво значение има как звучи пляскането с една ръка? Хапейки устните си, Оцу се зарече да не казва нищо повече.
Такуан стана сериозен.
— Трябвало е да се родиш мъж, Оцу. Мъж със силна воля като твоята без съмнение би постигнал много за благото на страната.
— Значи ли това, че съществуването на жена като мен е грешка? Понеже може да навреди на Мусаши?
— Не изопачавай думите ми. Нямах това предвид. Колкото и да обичаш Мусаши, той все пак избяга, нали? И мисля, че няма никога да го настигнеш.
— Аз не правя това за забавление. То е по-силно от мен. Обичам го.
— Само малко време не съм те виждал и ето те вече като всички останали жени.
— Ти съвсем ли не схващаш? О, остави, да не говорим повече за това. Образцов монах като теб никога няма да разбере чувствата на една жена.
— Не знам как да ти отговоря. Все пак вярно е, жените наистина ме озадачават.
Оцу се обърна и каза:
— Джотаро, да вървим!
Двамата заслизаха по един страничен път, докато Такуан остана неподвижно да ги наблюдава. Веждите му тъжно потрепнаха. Монахът стигна до извода, че не може да направи нищо повече.
— Няма ли да се сбогуваш със Секишусай, преди да поемеш по пътя си? — извика той след момичето.
— Ще се сбогувам с него в сърцето си. Той и бездруго знае, че нямах намерение да оставам задълго в дома му.
— Няма ли да размислиш?
— За кое?
— Ами хубаво се живее в планините на Мимасака, но тук също е хубаво. Тук е спокойно и тихо и животът е прост. Вместо да те гледам, че тръгваш по широкия свят с всичките му беди и неволи, бих предпочел да видя, че живееш в мир сред тези планини и ручеи, като славеите, които ни чуруликат.
— Ха-ха! Не, благодаря ти много, Такуан!
Такуан въздъхна, разбрал, че е безпомощен пред тази волева млада жена, твърдо решена да поеме сляпо по избрания път.
— Може да ти е смешно, Оцу, но там, накъдето си тръгнала, е пътят на мрака.
— На мрака ли?
— Отгледана си в храм. Би трябвало да знаеш, че пътят на мрака и страстта води само към отчаяние и нещастие, от които спасение няма.
— За мен, откакто съм се родила, никога не е имало път на светлината.
— Но той съществува, съществува!
Вложил в този довод цялата си сила, Такуан се приближи към момичето и го хвана за ръката. Отчаяно искаше тя да му повярва.
— Ще говоря със Секишусай за това — предложи той. — За това как можеш да живееш и да си щастлива. Можеш тук в Коягю да си намериш добър съпруг, да имаш деца и женски занимания. С теб това село ще стане по-хубаво. А така и ти ще бъдеш щастлива.
— Разбирам, че се опитваш да ми помогнеш, но…
— Направи го, умолявам те!
Дръпна я за ръката, погледна Джотаро и каза:
— Ела и ти, момче!
Джотаро поклати решително глава.
— Аз не. Ще последвам учителя си.
— Добре, прави каквото знаеш, но поне се върни в крепостта и кажи сбогом на Секишусай.
— О, забравих! — възкликна Джотаро. — Маската ми остана там. Отивам да си я взема.
Той хукна, без да го е грижа за пътища на мрака и пътища на светлината.
Оцу обаче стоеше безмълвно на кръстопътя. Такуан се успокои и отново се превърна в познатия й отпреди стар приятел. Той я предупреди за опасностите, дебнещи в живота, към който тя се стреми и се опита да я убеди, че има и други начини да открие щастието. Оцу остана неподвижна.
Скоро Джотаро дотича с маската на лицето. Като я видя, Такуан замръзна, несъзнателно усетил, че това е бъдещото лице на Оцу, онова, което ще види след изстраданото от нея дълго вървене по пътя на мрака.
— Ще тръгвам вече — каза Оцу и пристъпи на крачка встрани.