Само във Фушими близо хиляда работници бяха заети с удължаването на каменните зидове, странично следствие от което беше, че градът около крепостта преживя внезапен наплив от улични търговци, проститутки и конски мухи — все символи на преуспяването. Мнозинството беше доволно от настаналите при Иеясу добри времена и търговците се блазнеха от мисълта, че на всичко отгоре имаше значителни изгледи за война — което обещаваше дори по-големи печалби. Стоките се движеха оживено и още отсега преобладаващата част от тях бяха военни снаряжения. Със сметало в ръка най-едрите предприемачи заключаваха, че там се крият големите пари.
Градските жители бързо се простиха със сладките дни при управлението на Хидейоши и вместо това преценяваха каква полза може да се извлече за в бъдеще. За тях нямаше особено значение кой е на власт — щом успяваха да удовлетворят собствените си дребни стремежи, не намираха повод да се оплакват. Пък и Иеясу не ги разочарова в това отношение, защото съумяваше да пръска пари, сякаш раздава на деца сладки. Не собствени пари във всеки случай, а тези на възможните му врагове.
Също и в земеделието той беше въвел нова система на надзор. На местните едри собственици вече не бе позволено да управляват, както си искат или своеволно да налагат на селяните странични трудови повинности. От сега нататък на селяните се разрешаваше да обработват земите си — но не много повече от това. Те трябваше да стоят настрана от политиката и да свикнат да се осланят на силните на деня.
Добродетелен властник според разбиранията на Иеясу беше този, който не оставя селските труженици да гладуват, като в същото време внимава те да не прекрачат границите на своето обществено положение. Такава беше политиката, с която той възнамеряваше да увековечи управлението на Токугава. Нито жителите на градовете, нито селяните, нито даймио осъзнаваха, че биват целенасочено включвани във феодална система, която в крайна сметка изцяло щеше да ги обвърже. Никой не се замисляше как ще стоят нещата сто години напред. Никой, освен Иеясу.
Не мислеха за утре и работещите по крепостта Фушими. Те имаха скромни надежди да изкарат и тоя ден, колкото по-бързо, толкова по-добре. Въпреки че говореха за война и кога тя би могла да избухне, големите замисли за установяване на мир и благоденствие нямаха нищо общо с тях. Каквото и да се случи, те не биха могли да живеят по-зле.
— Диня! Някой иска ли диня? — викаше едно селско момиче, което идваше насам всеки ден по това време.
Почти веднага щом се появи, тя успя с продажбите при няколко мъже, хвърлящи монети в сянката на голяма скала. Продължи игриво от група на група, като подвикваше:
— Няма ли да си купите от моите дини?
— Да не си луда? Мислиш, че имаме пари за дини ли?
— Насам! Бих изял с удоволствие една, ако са безплатни.
Разочаровано, че първоначалният му късмет се оказа измамен, момичето се приближи към млад работник, който седеше между два камъка, подпрял гърба си на единия, а краката си на другия и обгърнал с ръце коленете си.
— Една диня? — попита тя без особена надежда.
Мъжът беше кльощав, с хлътнали очи и кожа, изгоряла до червено от слънцето. Очевидната му младост беше помрачена от булото на изтощение; все пак близките му приятели биха разпознали в него Хониден Матахачи. Той отброи отпаднало няколко зацапани монети в дланта на ръката си и ги даде на момичето.
Щом се облегна пак назад на камъка, главата му мрачно клюмна. Нищожното усилие го беше изтощило. Повдигаше му се. Наклони се на една страна и започна да плюе на тревата. Липсваше му и малкото сила, необходима за да върне динята, която се беше изтърколила от коленете му. Беше се вторачил тъпо в нея без следа от воля или надежда в черните очи.
— Свиня такава — ломотеше немощно той.
Имаше предвид хората, с които искаше да си разчисти сметките — Око с нейното белосано лице, Такедзо с неговата дървена сабя. Първата му грешка беше, че тръгна към Секигахара; втората — че се остави на похотливата вдовица. Беше стигнал до извода, че ако не бяха тези две събития, щеше сега да си е у дома в Миямото като глава на семейство Хониден, съпруг с красива жена и предмет на завист за цялото село.
„Сега Оцу сигурно ме ненавижда… все пак чудя се какво ли прави.“ При сегашните обстоятелства да мисли от време на време за бившата си годеница беше единствената му утеха. Когато най-сетне прозря истинската същност на Око, той започна отново да копнее за Оцу. Откакто има благоразумието да се махне от чайната „Йомоги“, мислеше за нея все повече.